((slayt izle)) В Балъкесир Чичо Едже И Аз- Писател: Джан Акън-Разказ - Turquía, el primer español-turco libro / Balikesir Ciudad, Su Héroe Ece Amca Y Yo Escribir: Can AKIN -

В Балъкесир Чичо Едже И Аз- Писател: Джан Акън-Разказ    Balıkesir'de Gazi Ece Amca Ve Ben Öykü Kitabı - Yazar: Can AKIN http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=3066&ItemIndex=101   Stories Of Memory - In Balikesir City Uncle Ece And Little Can - Written By: Can AKIN http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=8866 Balikesir Ciudad, Su Héroe Ece Amca Y Yo Escribir: Can AKIN - http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=4900&ItemIndex=60   . Balıkesir'de Kurtuluş Savaşı Gazisi Ece Amca Dokümanları - Can AKIN http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=7209&ItemIndex=28 . .                         Чичо Едже е един славен герой, който след като заедно с Ататюрк воюва срещу враговете ни за освобождението на родината, към края на войната посвещава и отдава живота си за по-доброто възпитание и образование на младото поколение… Джан Акън                        В Балъкесир чичо Едже и Аз                        Въведение и благодарности                        С  надеждата в света и в страната ни, герои като чичо Едже, които съзнателно са посветили живота си за развитието на човешките ценности, и са поставили основите за развитието на бъдещето на младото поколение винаги да съществуват.                        Гледайки в днешният свят виждам, че героите за  които четем  в разказите и гледаме по телевизията, в реалният ни живот изобщо не съществуват.                        Натъжаваме мисълта, че децата ни, младежите и дори ние възрастните хора едно десет години напред, и не помисляме дори, и нямаме никакво  желание да направим нещо за да сме по- полезни на обществото, и да допринесем, дори малко  за развитието на идващото поколение, да не говорим изобщо  някой да посвети живота си.                        Да оставим настрана зрелостта да направим нещо за общественото благо, дори за самите нас нищо не предприемаме. Мечтите ни за  извисяването ни към по- добро се стопяват в сивотата на ежедневният живот, както стопяващият се в сънищата ни прекрасен свят.                        Дотолкова сме свикнали с монотонното ежедневие, с еднообразното  лепкаво удобство, със затвора на комфорта си и скалъпените и приети норми, които си мислим че познаваме, и се страхуваме да променим.                        Когато и  да решим да  излезем от света  на мечтите си и да  ги изявим в реалността, несигурността  и неуредиците на живота с цялата си мощ падат върху нас и затварят всички пътища. С изгаснало въодушевление и разочарование, с наведени глави се връщаме да живеем в затвора на старите си навици и привички.                        Неможем дори на себе си да помогнем. Нищо и по никакъв начин не можем да променим, защото  това не е по нашите сили, и това което искаме да постигнем не се побира дори в най- развихрените фантазии.                        Животът, обаче е  жива картина в която всеки миг се вливат нови цветове. Тази картина незабележимо се оцветява от нашите малки идеи, които ставайки  реалност се разкрасяват.                        Стига един път  вътрешно да вземете решение, д а направите живота си по- смислен, по-човечен и да  го споделите по- някакъв начин с останалите.                        Стига един път да решите да станете герой за едно малко дете, за един възрастен, за семейството си, за хората…                        Стига един път да решите съзнателно и решително, да посветите  себе си за изграждането на едно  по-добро и хуманно бъдеще за хората.                        Вие вземете решението да станете истински герой, другото ще се нареди и ще дойде на местото си.                       Вие и да не знаете, другите ще знаят. Истината и добротата никоя тъмнина не може да покрие. Тази книга посвещавам на Чичо Едже, на незнайните  истински герои, и на решилите да бъдат герои. ДЖАН АКЪН . .                                              Човекът е създаден като най- върховно и почтено създание между живите същества. Човекът, обаче за да бъде истински човек е  възможно само ако той търси  и намери ценностите в живота, които   задължително да изпълнява." МЕВЛЯНА . .                       Джан Акън през живота си това никога не го забравяй                        „Животът има смисъл когато  го споделяш с другите, когато  се отдаваш за развитието и усъвършенстването на хората; за  едно по –човечно  общество и израстване на едно достойно младо поколение." ЧИЧО ЕДЖЕ                       „Истинските герои са тези, които живеят сред нас, като едни от нас, скромно  и почтено, и са се посветили  в развитието на  човечеството за по-добро  и хуманно бъдеще. Те чрез своята смелост и упоритост с малко усилия постигат големи промени ."                        „Геройството е да  се посветиш да обичаш хората и да бъдеш готов да дадеш живота си за  тях." ДЖАН АКЪН                        БЛАГОДАРНОСТИ                        Благодаря искрено и от сърце на всички на които дължа заслугата,  днес да съм тук на това място. Благодаря  на своите съученици на които дължа запознанството с чичо Едже. Благодаря  на чичо Едже за неговата обич и неотменна  подкрепа, на учителите си и на незаменимите си скъпи  приятели. Благодаря  също така и на писателката и поетеса Нилгюн Нарт на която дължа идеята да напиша тази книга, защото когато й разказах тази история, тя впечатлена ме посъветва и каза:  "Това непременно го напиши на книга"                        Благодаря  истински на всички ви… . .                        Благодаря сърдечно и на учителите от ОУ „АТАТЮРК"  в Балъкесир, които са поставили  на стената на училището голяма снимка с лика на Ататюрк на която пише: „ Възпитанието на детето започва с обичта към него. " Неуморните учители,  до ден днешен  продължават обучението  на своите възпитаници с голям успех… БЛАГОДАРЯ ВИ МНОГО….. . .                        ПЪРВА ЧАСТ                        Глобалното затопляне                        Между смътните ми детски спомени има един човек, който ме беше научил на много неща и когото никога не бих забравил. Командирът от освободителната война ветеранът, Чичо Али Саип Едже.                        Спомените ми свързани с него, годините и събитията неможаха  по никакъв начин да зачитат от съзнанието ми. Всичко си спомням  така сякаш сега, отново го изживявам. Когато си помисля за него или само да премине през ума ми, на лицето ми застива една тъжна усмивка.                        -Сине Джан !!!- сякаш чувам гласът му с войнишки акцент. Затова че имах шанса да познавам човек като него  и да уча от него тънкости за живота с цената на перла, разбирах за пореден път, колко бяха важни и необходими за мен. . .                        Аз и всичките ми приятели бяхме  големи късметлии, че имахме шанса да познаваме Чичо Едже. Той беше една от причините след години отново да се видим и съберем със съучениците си от Балъкесир. По наше време нямаше телевизия, а и радиото беше ограничено. И при срещата на  улицата на двама ученика, те веднага се питаха:                        -Чичо Едже за какво говори във вашето училище?- и се започваше задълбочен диалог                        Гордостта, че познавахме Чичо Едже и бяхме  негови възпитаници беше  истинската същност и причина.                       Във всички нас обичта ни към него беше дълбоко заседнала в сърцата ни.                        Повечето ученици в началните и средните училища в Балъкесир го познаваха по речите му по  етика и морал и организираните от него  конференции в училищата. Той беше посветил живота си на турската народна просвета. След като завършва Военната академия през 1910 година Чичо Едже участва в I. Световна война, първо в Суецкият канал, после на фронта в Чанаккале. Той се пенсионира с титла Майор  през 1934 година в последствие раняване на бойното и се заселва и установява в град  Балъкесир. От тази дата нататък Чичо Едже  се отдава изцяло за възпитанието и образованието на децата и става техен  учител, любимец и герой.                        С наследството му, останало от баща му и спестяванията от ветеранската си пенсия той подпомага отварянето  на 12 училища в околните  села на Балъкесир и едно в центъра на града- ОУ "Чичо Едже"                       . .                                               С Чичо Едже се запознахме преди много години. Тогава бях още първокласник в Балъкесирското основно училище "Ататюрк"                        Всеки вторник той  посещаваше нашето училище и разговаряше с учениците. Разказваше ни истории и случки, от които да вземаме поука. Даваше ни примери и съвети.                        При всяко свое посещение в ръцете си имаше един  сух или мек хляб, но в ръцете му винаги се намираше хляб. Веднага щом още го видим, ние всички  го обкръжавахме и започвахме да слушаме с любопитство. Първо ни погалваше по косите, като баща гордеещ се със своите децата, даваше  ни един войнишки поздрав и изваждаше от торбичката хляба, започвайки  да разправя.                        При едно от посещенията му  в един вторник, ние виждайки го наобиколихме моментално. В ръцете си носеше торба в която беше сложил от пътя събран хляб. Вдигайки хляба нагоре,                        Чичо Едже:                        -Деца, този хляб който виждате, отдолу има печат отбелязващ фурната в която е изпечен. Обикновено, всеки откъсва тази част и я изхвърля. Аз събрах тези талончета, защото забелязах че, когато откъснеш печатчето  се откъсва и голямо парче хляб. Деца, аз при всяко купуване на хляб събрах тези талончета и установих, че от 50 откъснати талончета   се откъснаха толкова парченца хляб, които бяха равни на тежестта  един цял хляб. Помислете  да видим  сега, вашите майки и бащи колко  изсъхнал хляб изхвърлят на боклука. -каза и дълбоко въздишайки продължи…                        -Деца, един ден в света ще има хора  умиращи от глад. Умиращите хора, лешоядите ще ги дебнат, нападат и изяждат. Затова не изхвърляйте хляба и храната  на боклука. От хляба откъснатите талончета, изгризвайте до край. Нищо не прахосвайте напразно. Един ден  ще има нужда от всеки изхвърлен залък. В света населението нараства и ще дойде ден, когато храната няма да достига-каза.                                  Всички заедно много се смяхме на това, че лешоядите ще изядат хората. На никого не му се струваше реално и  истинско. Как е възможно една птица да изяде човек, си мислехме ние. Въпреки всичко обаче бяхме много любопитни как изглежда птицата, наричана лешояд, която ще яде хора. Опитахме се  да намерим от учебниците и помощните книги снимката на човекоядната птица, но не открихме нищо.                       По времето когато ние учехме в началното училище, за учениците които търсеха някакви материали, имаше само няколко енциклопедии, от които можеше да се  черпи информация. В тях намиращите се снимки бяха много малки, колкото бълха и  за да можем да разберем какво има на снимката се взирахме толкова много, та чак ни заболяха очите и въпреки това от размазаното мастило, нищо неможеше да се различи.                        При следващото  идването на Чичо Едже в училището, ние му казахме колко много искаме да видим снимката на лешояда и се оплакахме, че не можахме никъде да я  открием. Разказахме му, че заедно с приятелите ми, сме претърсили без резултат, почти навсякъде из  Балъкесир.                        Чичо Едже ме погали нежно по главата и каза с уверен в себе си глас:                        -В Балъкесир трябва да отворим голяма библиотека. Вие с точност неможете да откриете търсените от вас книги, снимки и информация, и това доста ви затруднява, и спъва развиването на  вашите задачи и теми. Това е голяма загуба за подрастващите. Надявам се един ден в този град  да има голяма библиотека Джан. - Моят глад за знание доста го беше впечатлило.                        А аз го попитах:                        -Защо те наричат Чичо Едже?                       Тихичко се засмя и каза:                       -Питай ме за неща, на които мога ти отговоря. За себе си нищо незнам, но знам почти всичко, свързано с уроците ти, за които би искал да научиш. Довиждане.                        Тръгна си, обещавайки следващият вторник да дойде със снимката на лешояда                        Не можах да разбера какво искаше да каже.                        Бях много любопитен какво означава името Едже, затова още при започването на урока, попитах учителя си. Учителят ми отговори, че Чичо Едже го наричат така, защото той е много мъдър и умен  човек и името му означава учител, наставник, знаещ. Също така каза че това име много му подхожда, защото той непрестанно и безвъзмездно   е отдал остатъка от живота си  за благополучието и щастието на хората.                       В този момент чичо Едже още един път порасна в моите очи и навлезе дълбоко в моето детско сърчице. Неговите разкази и наученото от него  за мен бяха  като пътеводен лъч през целият ми живот. Тази светлина беше светлината на чичо Едже. Аз колкото и  много да уча и, колкото да се издигам професионално, и да познавам много  хора, тази светлина остана вътре в мен. Тази светлина, нито примамливото богатство, нито мазните и лъжливи усмивки, нито пък хорското предателство не можаха да заличат и почернят.                       Всеки път  в мен гореше  и увеличаваше сиянието си една светлина. Тази светлина ме напътстваше  винаги  при избора и намирането на правилното решение. Напомняше ми  за човешките добродетели и при всякакви условия ми помагаше да остана съвестен, справедлив и верен на идеалите си. Тази светлина се увеличи и нарасна още повече в мен, с приемането на  света на моето мислене и действията ми.                        През  целият ми  живот  в мен остави  най-голяма диря Мислителят- Философ и Мистик Мевляна, който дълбоко  впечатли  моят духовен свят  със своята любов и служение към човека. Със своя кротък нрав, скромен начин на живот и всеотдайна помощ  към всички. Другият човек  когото дълбоко  ценя, обичам и уважавам е Чичо Едже. Двамата приех за свои учители, лидери и хора които са достойни да бъдат следвани.  От техният път, учение и светлина не се отделих никога. .    . Теб споменах Мевляна Върху крилете си понесох любовта, Като в жар гори сърцето ми сега, Във всяка клетка усетих радостта, Обиколих много по- небе, море и земя. На всички езици разправих за безкрайната любов на Мевляна. Там където отивах Теб споменавах Мевляна. Във всяка улица, във всеки град безспир за Теб разправих, С Божествената ти любов и светлина се озарих. Хората с твоята праведност и всеотдайна обич просветих В океана на щастието се потопих Теб споменах Мевляна Където да отида за теб разправих. Разправяйки се възвищих Възвишавайки се падна пердето от моите очи и щастие сърцето ми обви. И аз в теб открих за морната си душа отдих Река станах лудо, лудо течаща, Езеро станах плискащо, преливащо, Море станах с прииждащи буйни вълни, Аз в Теб Аз станах, безкрайното щастие в душата си издълбах. Слънце станах с обичта ти стопляща, Покълнаха семената на любовта, Нека разцъфнат цветята на радостта, За всеки проблем решение, За всяка болка лечение. Отразяващо на всякъде светлината на любовта ми. Където да отида името ти се спомина, Където да погледна съществуването ти вълнува. Твоето достойнство в душата ми се влива. Тази душа в Теб радостта открива. Аз съм една душа. Ти друга, Навсякъде живот има. Елате нека всички сме единни. С божествената любов да изгорим, Да забравим земните интриги. Да погледнем с очите на нашите сърца И се влееме в една единствена душа Поет и фотограф: Джан Акън                        Убеждавах се още един път колко бе важно да бъдеш герой, да си умен, учен, добродетелен и да можеш да показваш пътя на хората. Да си  като светлина в тъмнината и да си готов винаги да гориш и подадеш ръка на приятелите и хората.                        По пътя на живота си, колко ли  пъти, сме се загубвали в дълбините на душата си?                        Колко пъти сме загубвали своя път и сме оставали самотни?Колко  пъти сме падали и ставали за да продължим  напред? Кой ни подкрепи  духом и подаде ръка? За да си спомним, че  сме хора, и за да сме  наистина хора в истинският смисъл на думата, към какви добродетели се придържахме?                                     Чичо Едже следващата седмица във вторник дойде с една книга на ръце. Всички тичешком го наобиколихме и зачакахме любопитно. той  разгърна страниците на книгата и ни показа  една снимка на Лешояд. .                                                 На картинката имаше една птица с оскубани пера и с гола и суха глава.                        -Това ли ще ни изяде?- попитах аз.                        И се засмях от сърце, Почти загубих съзнание от смях. Много ама, много се смях.                       Бях малък, бях дете.                       В живота ми нямаше много неща които да ме зарадват и развеселят. Тъй като в семейството си бях подложен на постоянен тормоз, още от ранно детство  светът  ми беше помрачен. Понякога забравях дори да се усмихвам. Гледката на лешояда  със сухата си, плешива и оскубана глава предизвика в мен неудържим и голям смях. Защото птицата "Лешояд" която виждахме "уж"в близко бъдеще щяла  да  изяде човека и беше една опасност. На мен обаче, тази птица от снимката никак не ми изглеждаше страшна.                        Всъщност опасността и насилието за мен бяха в къщи. Живеех  постоянно със страха  от побоя и тормоза на баща си. С моя детски разум за мен опасността трябваше да е нещо по-голямо от вас и да застрашава живота ви.                       Мисълта че, малка и плешива птица като лешояда може да бъде опасност, предизвика шок в моето малко и обтегнато тяло и душа. Толкова силно и от сърце съм се смял, че цялото училище се събра на главата ми и  започнаха да се смеят на моя смях. Всички заедно, цялото училище се смяхме на това, че в близко бъдеще нас хората ще ни изяде лешояд.                         -Една птица ще яде хората!!!  Ха,ха- ха-ха-ха-ха…                        Чичо Едже на нас:                        -Да един ден ще дойде и тази птица ще изяде хората. . .                                        1- Сладководните води ще  се изчерпят.                2- В света храната ще намалее. . .                                        3- Обработваемите земи ще изсъхнат и опустеят                 4- Един ден  въздухът ще бъде замърсен и дори ще  свърши . .                                               "Затова  още от сега нека бъдем пестеливи"                       "Да пазим ценностите, земите и водата на  страната си както пазим живота си"                       " Уважавайте майките и бащите си и ги обичайте, защото те са ви отгледали"                       "Не се страхувайте да  бъдeте справедливи и добри и да развивате моралните си ценности"                       "Не  правете зло един на друг"                       "Добротата и хубавите работи красят човека"                        "Целият свят чака от човека  добро и морално поведение"                       "Човекът трябва да  бъде човек в истинският смисъл на думата"                       " Не се отказвайте от вашата почтеност и човечност, дори да попаднете в лошо положение, да останете гладни и да загубите всичко което притежавате."                        По това време не можех да разбера смисъла  на всичко казано от него, но също така и нищо не забравих, всичко внимателно записах и запазих в моята памет. Със сигурност знаех, че един ден щях да имам нужда от тях.                        Вниманието на Чичо Едже към мен и донесената от него  снимка на лешояда  в училище, която не забрави, ме впечатли много силно. Досега никой не ми беше обърнал толкова внимание отблизо. И аз от своя страна исках да му дам нещо с което да го зарадвам.                        Само, че аз нямах нищо което да му дам. Какво ли можех да направя? Досетих се, че беше войник и реших да наредя своите приятели и да му устроим  малка церемония която да покаже нашата привързаност и обич към него.                       Събрах своите съученици от клас  и всички заедно слезнахме долу. Наредих петнадесетте си съученика пред статуята на Ататюрк на една редица  равномерно и развълнувано зачакахме Чичо Едже. Виждайки го още на училищната врата влязъл, недовлязъл извиках с цял глас: "Внииимаааниее"                        - Господин Едже Учениците от ОУ "Ататюрк" са на ваше разположение и готови за вашите заповеди -израпортувах аз.                       Съучениците ми взимайки моята заповед шумно преминаха към същинската част и заеха поза за поздрав.                       Всички наоколо ни наблюдаваха с интерес.                       Чичо Едже дойде при нас и с радост и гордост на лицето си  ни поздрави. Започвайки от началото на редицата, се здрависваше един по един с всички мои приятели, като ги погалваше мило по главата. Точно беше стигнал към края на редицата, когато изневиделица се присъединиха още около десетина човека, после още десетина. Ние гледахме учудено и се опитвахме да разберем какво става. От горе учителите които ни видяха също слязоха бързешком и застанаха в редицата. . BALIKESIR ATATURK ILKOGRETIM OKULU - ECE AMCA ОУ" АТАТЮРК"-БАЛЪКЕСИР-ЧИЧО ЕДЖЕ                                               Изтича и продавачът на закуски, сладкарят и без това беше в редицата, родителите които бяха довели децата си на училище, също заеха  своето място. Униформени и цивилни всички заставаха в  редицата и чакаха с нетърпение и вълнение Чичо Едже да се здрависа с тях и подаваха главите си напред с детско послушание за да ги погали. Той с бащинско милосърдие се здрависваше и погалваше всеки с обич.                        Всичко сякаш беше като една голяма игра. Всеки излизаше на сцената изиграваше ролята си и си тръгваше. Бяхме очаровани  и напълно се бяхме вживели  в тази игра.                       В редицата бяха наредени и класната ръководителка на съседният клас Г-жа Суна и съпругът й, който беше лейтенант и беше облечен в  униформата си. Когато дойде неговият ред, той толкова силно се представи и даде поздрав, че всички много се развълнувахме и потреперихме. . .                                               Всички гледахме и чакахме  с любопитство. "Чичо Едже  дали обича повече Лейтенанта от нас? "-си мислехме-Това което очаквахме, обаче не се случи и Чичо Едже както прегърна всички, така прегърна и него и обръщайки се към нас:                       -Вие всички сте моите войници. И вие всички сте равни пред мен. Защото преди всичко ние всички сме хора- каза той. . .                                           Накрая за да изпълним националният химн, ние се наредихме в истински редици и така нашата церемония завърши.                        Директорът на  училището дойде до  мен и каза:                       -Сине, Джан Заради теб пропуснахме първият час, но си струваше, защото ти превърна  този ден за нас в празник. Аз ти благодаря от свое име и от името на всички.                        С ентусиазъм изпявайки химна, ние се отправихме към класните си стаи.                        Чичо Едже се отдели от  нас и тръгна към  следващото училище в града.                        Дълго, много дълго  гледах след него. Колко много обичаше учениците и войниците, си мислех вътрешно аз. Добре че, беше пристигнал в нашият град Балъкесир и бе останал да живее тук.                                      Доколкото знам, той беше родом от град Измир. След раняване във войната и дълго лечение в чужбина, беше дошъл и останал да живее  тук. . .                        Втора частЧанаккале е недостъпен                        При един разговор чичо Едже ми беше споделил колко много обича Балъкесир.                        "Джан в този град има нещо особено което ме свързва и вълнува. Досега видяx много места обаче, никъде не се почувствах у дома си както тук. Тука почвата, водата, хората всичко е някак си по различно."-Беше казал.                        С борбен дух до края на живота си, безвъзмездно вземащ мястото си до справедливостта , без страх от нищо, винаги с истината на уста. Готов  навсякъде и при всякакви условия да се доразвива и да подпомага  развитието, образованието и възпитанието на подрастващото поколение и населението. Винаги  скромен и добронамерен, наставляващ  постоянно  за сдържан и  пестелив живот. Той е един истински и неповторим  герой. Запознаването ми с него и шанса да го познавам отблизо, да се възползвам от познанията му и да бъда негов ученик. Голямата му роля  за израстването ми и оформянето ми като личност и човек. Опознаването на живота от такъв надежден човек, с такъв широк мироглед и познания и удоволствието да го наблюдавам, слушам и следвам отблизо, за мен бе много скъп и безценен подарък на съдбата.                        Мислех си, какъв човек с късмет съм. В тези дни дори, да не разбирах и да не знаех цената на това, аз  живях давайки  заслужената стойност. Не забравих нищо от изживените си спомени. С преминаването на годините, с още по-голямо  усърдие и внимание запазих  всичко в себе си. Осъзнавах стойността на наученото и  разбирах нарасналата  й ценност.  Затова, сега аз го предавам  с радост и удоволствие  на другите.                       "Ахх Чичо Едже добре че, съм те опознал"- си казах.                       И се изпълних с чувство на признателност. Колко много си спомням за теб, сега когато подготвям книгата си за глобалното затопляне и пиша за прехода на човека от човешкото осъзнаване към човешката любов и динамиката  на промените в  обществото.                       Както  Мъдрецът Мевляна, така и Чичо Едже се бе отдал да служи на благосъстоянието на хората. Той ни показа как обичта към хората променя техният живот към едно по-добро бъдеще. Научи ни как да обичаме и да бъдем обичани и така ни помогна  да станем по-добродетелни, скромни, почтени, справедливи и мили. Сега от него наученото аз се опитвам да напиша и да предам на колкото се може повече хора, за да живеем всички заедно в мир и любов.                        Аз докато бях потънал в  задълбочено разсъждение, изведнъж сърцето ми се присви силно. Сякаш, имаше нещо което бях заровил надълбоко в душата си и не исках да изплува, обаче то напук на мен се опитваше да излезе  на повърхността. Не можах да устоя повече и в един момент  дадох свобода на чувствата си, спомних нещо за което не исках да си спомням. Пред очите ми като филмова лента се изнизаха кадри които много ме нараняваха и които не можеш да забравя и ужасно ме натъжаваха.                                      Този ден никога, ама никога не можах да забравя. Следите от спомените бяха оставили  неизлечими рани по-тялото и душата ми. Опитвах се да разбера и отговоря  защо трябваше да изпитам тези мъки и страдания в своето детство. Тези спомени останаха с години между ръцете ми. В живота си  не можах да намеря място където да ги поставя. . .                                              Заедно със семейството си живеехме извън Балъкесир в  държавен апартамент  в един от  блоковете в зоната на тежката индустрия. Моето училище се намираше на четири километра разстояние от там.                        Бяхме бедно семейство. Баща ми беше държавен служител и парите винаги недостигаха за да изкараме сносно до края на месеца. Всяка година при започването на училищата, родитело-учителското  настоятелство ми отпущаше пари за училищните ми потребности. Учителят ми ме хващаше за ръка и заедно отивахме на пазара, който ставаше всеки вторник и ми купуваше униформа, обувки, учебници и тетрадки.                        По време на ученическият си живот бях лишен от  всичко и гледах с огорчение  благосъстоянието  на своите съученици само от далеч.                        Животът ми бе изпълнен с много трудности. За да се нахраня, да се облека, да отида до училището полагах неимоверно големи и непосилни за годините си усилия.                        Бях принуден  още на шест годинки сам да ходя на училище и да се справям сам с трудностите. От вечерта си сверявах часовника и ставах в ранни зори за да отида до училището си. За малко и хилаво дете като мене беше доста изнурително да изминавам  пеш този мъчителен и дълъг път. В летните месеци денят бе дълъг и се съмваше рано но, през есенните и зимни  месеци бе тъмно, пусто и студено.                         И аз много се страхувах от този за годините ми непосилно дълъг път.                        Навсякъде бе  пусто и страшно и аз вървях заедно с тъмните сенки от все страни. Струваше ми се, сякаш след всяко дърво ще изскочи някакво страшилище и ще ме грабне и отведе със себе си. И аз вървях с бързи крачки, почти тичайки от страх.                        По пътя към училището двата километра минаваха доста интересно за мен. Първо пътят ми минаваше през фабриката за металообработване"Тюлюкабаците", след това идваше Балъкесирската кланица а след нея фабриката за военно оборудване и ремонт на оръжия за армията.                        Този път беше едно от най-забавното нещо от детството ми за които си спомнях, преминало в повечето случаи в тормоз и страх.                       Най-напред срещах тюлюкабаците. Виждайки ме да приближавам те скачаха като лъвове  на крак, вдигаха нагоре ръцете си като лапи и ме сплашваха"бййооооооо" и наистина всеки път много се изплашвах. Наричах ги тюлюкабаци защото ме плашеха и бяха чисто черни. . .                                           Работниците от металообработващата фабрика всяка сутрин палиха големи пещи, които нагряваха  до  зачервяване. Те хвърляха в пещите големи железни отломки, които там се разтопяваха. После прекарваха нажежената и разтопена смес през големи цилиндри от които излизаха  десет метрови прътове, използвани в строителството. Докато работеха пред пещите те ставаха целите в сажди. . .                        И аз много се страхувах от тези черни мъже. От тяхната чернота в мен се пораждаше уплаха и ми изглеждаха космати, затова си плюех на петите и бягах. Разбира се без полза, всеки път ме хващаха  и ми даваха по една задача по математика. Наричаха  ме между тях си "Белият Орел", защото аз им приличах на индианско момче. . .                                                Единият от тях хващайки ме;                        -Кажи Бял Орел! Пет яйца от пет стотинки колко струват?                        - ме подпитваше  и отговорът ми и да е верен и, да е грешен без значение като на индианците ми нацапваше по едно обратно "V" от двете страни на носа ми със саждените си пръсти.                        -хайде сега върви бързо на училище. Научи верният отговор Бял Орел. УРГ и тогава ела -казваше.                Поставяше предварително написаната на листче задача по математика в джоба ми и ме пускаше на земята да си ходя. . .                                               След време научих че, за да ми подготвят  някакъв въпрос, ковачите половин час са умували и решавали  каква задача да ми дадат по пътя от домовете си  до ковачницата. После са давали лист от хартия на някой измежду тях, който може да чете и пише за да ми я подготви. Бях в трети клас когато научих за това. Един от работниците, когато ми разправи за това, аз много се развълнувах. С години заради мен са се мъчили да измислят задачи.                        В този момент разбрах колко много се интересуват и занимават с мен, за да ме учат и изпитах огромна благодарност към тях.                       Аз отивах на училище със знаците от сажди на лицето си и там се мъчех да ги избърша със салфетката, дадена ми от учителката. Тогава изпитвах голям яд към тюлюкабаците. Мислех си, кога ли ще ми дадат въпрос на който ще мога да отговоря.                        Учителката ми всеки път смеейки се на глас;                                      -Пак ли неможа да отговориш Джан? Ела заедно да разрешим проблема- казваше. . .                                               Преминавайки през Балъкесирската кланица се отправях към  територията на войниците. Тук патрулиращите  с оръжие войници ме чакаха  да дойда с четири очи. Виждайки ме още на хоризонта, далеч на метри :                                                                                                                                                          -Хей, Джан днес какво ще научиш?                         - започваха да подвикват.                                                                                         Те с нетърпение ме чакаха да доближа  до тях и стояха хванали се за бодливата тел, изплетена върху дебел бетон.                                                                                                                                                          Гласовете им заедно с въпросите ставаха все по-силни и се вливаха в едно.                                  Войникът от Диарбекир Батко Шехмуз се провикваше;                         -Ле-ле-е-е-е, Джано-о-о, сутринта в колко се събуди кажи, олеле-е-е-е                                                                                                            Войникът от Токат бате Хайдар с плачевен глас казваше:                                                                                                                     -Сега и моите дечица са станали и са на път за училище Джан.                                                                       По-старшият от тях войник от Трабзон успокоявайки Хайдар, веднага се намеси :                        -Какво си се разхленчил пък и ти, добре са ти дечурлигата. Немой така сутрин, сутрин, виж и мен ще разплачеш сега"- казвайки се смееше. . .                           В този момент се чувствах като един от тях. Развеселявах се, забравях за вкъщните си проблеми и летях от щастие.                        По това време колко бързо и лесно ставах щастлив си помислих. Въпреки, проблемите  тежки за едно беззащитно дете, стигаше ми само някой с усмивка да  се поинтересува от мен и да ме предразположи. Като дете, за да съм щастлив толкова ми беше предостатъчно.                        В това сиво и безлюдно място предполагам, че и  в техният живот освен мен нямаше никой друг. Принуден да минавам всекидневно от тук, за тях бях станал  по-близък и от техните семейства.                        Близостта ни и времето прекарано с обич и радост  беше извървеният заедно  двукилометров  път покрай телената мрежа.                        Обаче, тази обич беше по-скъпа за мен от обичта опитвана да се даде цял живот или  обичта, която  не бе предложена цял живот.                       Защото, нито аз, нито те не очакваха друго освен обич и дружба. Свързваше ни единствено два километровият път покрай телената мрежа извървян заедно с тях в разговори и весели закачки.                        Когато пристигах в началото на мрежата, батковците войници започваха да събеседват сладко с мен. Два километра вървейки, ние разговаряхме. По-точно казано аз бях длъжен да вървя, за да отида на училище, а те ме придружаваха за да разговаряме.                       Моето хилаво и крехко телце и невинният ми детски вид предизвикваше  в тях състрадание и бащинско съчувствие. Батковците ми вземаха ученическата чанта за да я носят и с мен по-детски се шегуваха. . .                                               Взелите чантата ми непременно с любопитство я отваряха и  разглеждаха. Тук повечето от тях бяха дошли да отслужат военната си служба, оставяйки семействата и децата си. Бях напълно сигурен, че  мене ме обичаха толкова, колкото и собствените си деца.                        В чантата си имах гланцирани и декорирани  книжки с приказки и разкази. Батковците всеки път вземаха книжката с големи шарени картинки на животни и се мъчеха да четат от нея. Мислеха си, че ако внимателно гледат рисунките ще познаят и буквите ще успеят нещо да прочетат..                        Тези книжки ми бяха подарени от моята учителка, защото за по-малко от един месец, аз пръв се научих да чета и да пиша.                        Светът беше станал мой, когато заедно с червената лента ми бяха връчени пред целият клас.                       В нашето училище когато аз бях първокласник, беше традиция ученикът който първи се научи да чете и пише, да бъде награден, като му поставят червена лентичка и подарят книги. Затова учителката ми, ме заведе до директора и той ме изпита като ми даде да прочета и да напиша нещо от книжка със заглавие "жълтият трактор". Когато изпълних всичко без грешка, той остана силно  изненадан и зарадван.                        "Браво на теб синко Джан, за много кратко време си се научил да четеш и пишеш"-каза и пръв  ми постави червена лента  и връчи десет шарени книжки с приказки и разкази.                       Да се разхождам между класовете с червената панделка на яката си и да казвам с гордост -аз мога да чета и пиша- беше прекрасно и незабравимо усещане.                        От подарените ми книги, най-много харесвах и обичах „Чанаккале е недостъпен"в която се разказваше за войната в Чанаккале. Тази книжка беше винаги с мен и аз не я отделях от себе си, като  четях от нея  навсякъде, още  при първа възможност.                       Войниците които разглежда книжките, скришом се опитваха да четат и когато не успяваха много се натъжаваха. Аз усещах и разбирах това, затова  им обещавах, че на връщане от училище, ще им прочета един от разказите в  книжките.                       Тъжните им и унили лица от неспособността им да четат, винаги дълбоко ме впечатляваше.                        Понякога ми хрумваха странни идеи. Струваше ми се, че всъщност батковците войници можеха да четат, но само се преструваха, че  не могат. Защото, те  ме поставяха на мястото на собствените си деца, които  бяха оставили в своите села и градове и по този начин искаха да ме насърчат да чета и  уча повече.                         Сега на тези години разбирам и си давам сметка  колко много са ме обичали ковачите-тюлюкабаци и батковците войниците, които заедно  с мен  извървяваха цели два километра само за да ми носят чантата, да разговарят с мен и да ме развеселяват. Те бяха заели незаменимата си роля в малкото щастливи мигове на моя малък свят. Когато и да се замисля кога съм бил щастлив, на ум ми идваха миговете прекарани с Чичо Едже, тюлюкабаците и батковците войници.                        През зимата когато валеше сняг, по-пътя към училището на мен много ми беше студено. Бях облечен в тясното си яке, с къси ръкави на което по-никакъв начин не можех да вдигна ципа  нагоре. На краката си имах вълнени чорапи и найлонови терлици. Аз докато отида до училището чорапите ми ставаха  чисто мокри и от студа понякога ставаха твърди като дъска. Когато стигах до училището, преминал през  хиляди препятствия, в класната стая заварвах моята учителка госпожа Кадрие.                        Учителката ми идваше рано в училището за да почисти и подреди  столовете и чиновете. Тя като ме виждаше на вратата, веднага ме посрещаше и вземаше чантата от ръката ми, после ме накарваше да седна до предварително запалената печка, изкарваше мокрите чорапи от премръзналите ми крака и ги постилаше върху печката за да изсъхнат.                        След малка почивка, помагах на учителката си да почисти и подравни  в права  редица чиновете в класната стая. След свършената работа заедно изпивахме  разговаряйки  по  един чай и тя ми помагаше да реша задачата дадена ми от тюлюкабаците.                       Преди започването на първия час, лека, полека съучениците ми  идваха и сядаха  по местата си.                        Незнаех защо, но  сутрин майка ми неставаше рано и не ми приготвяше закуска, също така  не ме изпращаше и  на училище. Аз сам ставах, сам се обличах се и тръгвах за училище. Към края на втория час, стомахът ми вече стържеше от глад .                        Баща ми, не ми даваше никакви  джобни пари. Аз всяка сутрин и вечер извървявах по четири километра пеш, за да отида и да се върна от  училище. Тези четири километра за моите малки крачета,  бяха сякаш не четири, ами четиристотин километра. Баща ми не само, че не ми даваше пътни, но дори пари  за един геврек не можех да поискам от него.                        Когато звънецът биеше и излизахме в междучасие, веднага изтичвах при  геврекчията, който продаваше  до училищната врата. Аз му помагах да продава гевреците си, а той в замяна ми предлагаше  по-един геврек. За мое голямо съжаление, той  винаги ми даваше най-сухият и застоял геврек.                        За свършената от мен работа, аз според него бях заслужил най- коравият геврек. Продавачът след свършването на междучасието се отдалечаваше смятайки че, ми е платил достойно.                       Аз пък с огорчено сърце вземах геврека, отивах до чешмата в тоалетната  за да го намокря и си намирах някакво затънтено местенце, където да го изяждах със сълзи стичащи се по бузите ми.                       Въпреки всичко бях благодарен на продавача, че  ми позволяваше да му помагам и ми предоставяше възможността  да спечелвам и похапвам всеки ден по един геврек.                       В съзнанието ми всеки път идваха думите на Чичо Едже.                       "Деца не изхвърляйте дори и най-малкото парченце хляб. Коравият хляб можете да намокряте и  така да го ядете. Ако всеки изхвърля изсъхналият хляб, тогава обречените да гладуват какво да правят. Аз в Африка и Суецкият канал съм видял много гладуващи хора. Ние трябва да помислим и за другите хора. Всички живеем в един и същи свят. Гладуващите, не сух хляб, но дори на плесенясал биха се зарадвали. Ние купуваме без мяра и консумираме прекалено много. Изхвърляме храната в боклука, сякаш на света освен нас не живеят други хора. Ако не поправим поведението си и ако нямаме уважение към поминъка  и не сме пестеливи, един ден много ще съжаляваме. Ще дойде ден когато за всеки залък ще милеем и за нас ще бъде жизнено важен. "-По този начин той ни провеждаше дълга реч.                         Тогава си помислях  и за другите гладните хора и разбирайки, че трябва да сме скромни и благодарни, аз поуспокоен  продължавах да ям. С малката си уста многократно предъвквах залъците, които с  трудност преглъщах. Всеки залък  мъчително разраняваше гърлото ми и аз пиех много вода за да преглъщам. Целта ми беше да се нахраня и напълня празният си стомах, не да ям за удоволствие  мекичко и топличко кравайче.                        Бях малък, слаб и бях все още едно дете. Питах се многократно защо ли изживявам всичко това.                       Ама вътре в себе си, в малкият си ум не намирах отговор на нито един въпрос                        Може би отговора на въпросите си никога нямаше да разбера.                        Топлите спомени  и стойността на  тези дни все още нося вътре в себе си, изнизани  като перли в моето съзнание. Въпреки изживените горчивини и побоищата в моето детство, за които нямах  никакво обяснение, аз  бях пълен с обич и надежда и бях обичан от другите.                        Беше от дните четвъртък в един от най-студените мартенски дни, когато както винаги излязох от вкъщи рано за да отида на училище, а  студът ме смразяваше до костите на мозъкът ми. Когато стигнах близо до ковачницата аз протегнах глава и се огледах внимателно. Трябваше да мина тихо, мълком от там за да не ме хванат тюлюкаваците. Поогледах навсякъде, докъдето ми поглед стигаше, но никого не можех да видя. Може би тази сутрин работниците  ще  дойдат по-късно  си помислих моментално аз. Знаех, че те  идват от доста далеч, горе -долу един час път  трябваше да извървяват за да стигнат до тук. Работеха в много тежки условия на смени пред големи огньове, целите чисто черни и в сажди, само и само за да припечелят по-някой и друг лев.                        Стреснах се когато неможах да видя никой, Как ли щях да премина към кланицата, ако тях ги няма, защото от тюлюкабаците вземах кураж за да вървя към кланицата, където живееха около петнадесет, двадесет, та и повече  кучета, които се хранеха с остатъците от месото и костите. Аз обикновено преминавах през ковачницата и  малко по-напред от района на войниците идваше един батко войник да ме посрещне и ме прекарваше през пътя преминаващ  през кланицата. Аз се скривах след него и така вървях докато да отминем  ръмжащите кучетата  които  изгризваха остатъците. . .                                               Ако нямаше никой, който да ми помогне  аз предварително си напълвах джобовете с камъчета от пътя  които, хвърлях срещу злите кучета, които искаха да ме нападнат. Бягах, като си плюех на петите и така се стремях без произшествия да премина през кланицата.                        Застанал в близост до фабриката аз гледах към кланицата замислен и унил, когато изневиделица някой извика над главата "бйоооооооо" със силен глас и същевременно ме вдигна нагоре през врата. Аз още недоумяващ какво става пред лицето ми избухна математическата задача подготвена за мен.                        Обикновено ми даваха задачи с такива големи цифри да събирам и изваждам, които в повечето случаи аз  неможех да реша. Задачата влезе в джоба ми чакаща за решение, а от двете страни на носа ми със сажди изрисуваха индиански знак с двата пръста, под формата на обратно "V". После един от тюлюкабаците с дебел глас:                       "Иди  на училище Бял Орел, научи решението на задачата УРГ и така се върни"- каза и ме пусна на земята.                        С бързи крачки се отдалечих и преминах от другата страна на пътя. Много лошо ме бяха изплашили пак днес. Помислих си дали ще има ден, който да премина от тук без да видя някой тюлюкабак и без да бъда сплашен. Ама с тази тежка чанта на гърба ми се струваше невъзможно.                         Бавно продължих напред…                        Стигнах до мястото на фабриката за ремонт на оръжие, където ме чакаха около петнадесетина войници до телената мрежа  въпреки студеното време. Те ме посрещнаха,  разправяйки смехории, смеейки се и  вдигайки голяма  врява. Както винаги разбъркаха и разгледаха чантата ми и с игри и смях ме изпратиха.                        Бях все още бях  на половината път, затова аз с ускорена крачка  продължих към училището.                        Когато пристигнах в класната  стая там ме чакаше моята учителка, която както винаги беше дошла  рано.                        -Джан къде остана. Добре ли си? "                        -ме попита. И тя бе свикнала да ме вижда рано в училището.                        И аз със запъхтян глас:                       -Тука съм, пристигнах Госпожо. По пътя разговаряхме с батковците войници. Те не могат да четат и пишат, затова разглеждаха моите книжки с картинки и се опитваха да четат, но не успяваха и се натъжаваха. За да не видя сълзите в очите им, те се обръщаха и се отдалечаваха от мен.                        Оставих на чина си книжките от ръката си и продължих да разказвам:                        -На връщане им обещах да им прочета една от моите  книжките госпожо. Ще можете ли да ме пуснете да си ходя пет минути по-рано?                       -попитах учителката си.                       Учителката ми ме погледна въпросително и аз развълнувано продължих;                        -Защото  госпожо, когато им чета от разказа, те ще искат да им чета бавно, за да разбират по-добре. А после ще обсъждат прочетеното и ще ми задават много въпроси. Ако закъснея за вкъщи, баща ми много ще се ядоса.                        -казвайки умолително погледнах учителката си и сведох глава.                        Госпожата ме погали нежно по главата и каза:                        -Не се тревожи, днес имаме учителско събрание и всички ви ще пусна рано.                       Много бях радостен. Щях да мога да прочета на войниците книгата  "Чанаккале е  недостъпен" която, най-много обичах от всички книги.                       Щях да им почета толкова, колкото пожелаят. Колко беше хубаво да можеш да четеш си помислих. За първи път от както се научих да чета, аз изпитах удовлетворението и радостта от това. Аз щях да чета за другите, които никога може би нямаше да могат да четат и щях да им разказвам за прочетеното. Почувствах се горд  със себе си. Исках да чета  и уча още повече и  да науча много повече неща. Исках да чета и уча за всичко. В този момент си обещах, дадох дума на себе си.                        Щях да чета и уча заради себе си и другите.                        Също като Чичо Едже, щях да помагам на хората за един по-достоен  и почтен живот. Живот  в който да има морални и материални  ценности и наистина ние всички с  гордост да можем носим името човек. Днес може само да им чета  книжки, но в близко бъдеще кой знае още с какво мога да бъда полезен  и да им помагам. Щях да уча за тези които нямат тази възможност. Да успея заради тези които не могат. Аз вече щях да живея не сама заради себе си, а и заради благото на другите. Аз трябваше да уча и за тях, да успея  за другите и да вървя винаги на страната на правдата. Всичко което науча ще предоставям и предавам безвъзмездно на всички.                        Първите три часа минаха неусетно, защото бяхме  сутрешна смяна в училище.                       Учителката ни:                        -Урокът свърши. Можете да излезете и да си ходите деца.                       Грабнах ученическата си чанта и точно излизах през вратата, когато дочух гласа на учителката си:                        -Джан синко, ако искаш остави чантата си тук, доста е тежка. Утре имате същите предмети, а и нямате домашна работа. Днес ми се стори  сякаш си малко болен.                       -каза                       С майчина обич ме погали по косите и свали раницата от раменете ми.                       Не можах да кажа нищо на учителката си. Нейната загриженост  за мен и погалването й с майчина любов  по косите ми ме разтресе толкова  силно, че не ми дойде и на ум дори за последиците които ще дойдат на главата ми, ако ида в къщи без чантата си.                       Онемял и замаян, като в сън извадих от чантата си книгата "Чаннакале е недостъпен" и на въпроса на учителката си какво ще правя  тази книга аз отговорих;                       "Войниците ме чакат госпожо. Обещах им че, ще им прочета книгата. Довиждане госпожо. "-казвайки излязох от класната стаята.                        С бързи крачки вървях по-шумните улици на града, бързайки час по-скоро да стигна до батковците. Някой сякаш извика зад гърба ми, но аз без да се обръщам продължих по пътя си тичешком, стиснал книжката в ръце.                        Имах за цел колкото се може по-скоро да стигна до мястото на войниците. Бях приближил, вече виждах табелите по- пътя. Много малко път ми беше останало да извървя за да стигна.                        Към обяд когато пристигнах там. Войниците играеха мач в близост до телената мрежа. Няколко от тях патрулираха разхождайки се нагоре, надолу с оръжията си на рамо. Когато ме видяха всички изтичаха към мен, освен тези които бяха на пост. Двама от войниците прескочиха оградата  и ме прекараха от вътрешната страна при тях. Бяха доста развълнувани. Лицата им просветваха, виждаше се, че от сутринта насам ме чакат с нетърпение.                        Седнахме, там някъде на някое по- равно място и аз отворих цветната книжка. Всички любопитно насочиха погледите си към страниците на книгата. Започнах да им чета  от книгата "Чанаккале е недостъпен"за историята на  един смел и безстрашен войник, геройски  воювал във войната в Чанаккале. той юнашки пренесъл на гръб един ранен войник от вражеският отряд и спасил живата му. Всички слушаха в захлас без да говорят, чуваше единствено моят глас.                       След като свърших книгата, аз развълнувано прочетох и стихотворението, написано от мен. . .                                    Безсмъртните герои от Чанаккале От изгубеното минало идващи към незнайното бъдеще устремени, в сърцата си с любов към земята отдадоха  живота си те за страната. Родени да умрат за Родината с кръвта си обагриха  пръста. Имената им са забравени, ей безименни герои с безсмъртна душа. Всеки един от вас за отечеството си на едно парче земя е дало свобода. Независимостта е нашата съдба свободата е написана на нашите чела. Вие умирайки за таз земя дарихте разбира се живот на нас. Бъдещето ни осветлихте съдбата на Родината наново изградихте. Джан Акън                        Докато рецитирах стихотворението виждах как след всеки стих, лицата на батковците се натъжава  все повече и главите им се свеждат към раменете. Когато свърших, те станаха на крак и ме аплодираха.                        Бях много развълнуван. И заедно с батковците  бях радостен и се чувствах горд със себе си поради тяхната признателност и възхищение.                        Когато свърших  да чета книгата забелязах че, моите по-големи братя ме гледаха замислено и всеки се бе вдълбил в себе си и размишлява  за проблемите на  своя живот. Тогава разбрах че, през живота си те, нямаше да ме забравят. Някъде там в съзнанието им, мен винаги щеше да ме има.                         Те никога не биха ме забравили.                       Дори щяха да разказват за мен на своите деца и внуци, защото моето стихотворение им хареса много и аз влязох в сърцата им. Тъй, като Балъкесир беше офицерско градче и място където се намират много  военни бази и общежития, тук за една година идваха и си отиваха хиляди хора. Тук  на всеки четири месеца  войниците се сменяха, едни идваха, други си отиваха.                        Изведнъж вътре в мен проблесна огромна радост. Аз не бях сам. С моето детско добродушие, добронамереност и стиховете си, бях във добри взаимоотношения с много хора. Когато стана голям ще имам хиляди верни приятели си помислих. Те щяха да разказват на децата и внуците си моите разкази и стихове. Защото, те се смяха и плакаха заедно с мен и бяха ме сложили на мястото на собствените си деца. Проявиха загриженост и разбиране към мен и ми помогнаха да израсна. виждайки изживените от мен  горчивини, неволи и безпомощност  ме обвиха с обич, внимание и познание. Дори да беше едно кратко време от океана на живота, тяхната обич и подкрепа  бе незаменима  за мен.                        И наистина настъпи времето, когато аз  изживях тези мигове на незабравимо приятелство. Срещнах един по един с почти всички мои стари познати. Поради професията си и налагащите ми се чести пътувания в страната и  чужбина, аз се видях с моите скъпи приятели и се запознах с техните деца. Повечето от тях  настоятелно ме откриваха сами  за да се запознаят. Разказите на техните бащи или дядовци  бе впечатлило  и тях и те искаха непременно да опознаят човека заел място в техните сърца.                        Защото, когато свършваше тяхната служба те се завръщаха по своите родни села и градове и разправяха за войнишките си дни на семействата си, на близки и познати. В тези техни спомени заемах  своето място и аз.                        Това ги бе накарало да решат да ме видят и разберат наистина  какво представлява истинското другарство. Да изживеят наново чувството на дълбока привързаност и изживеят отново дните в които стихотворението ми " Безсмъртните герои от Чанаккале" завзе сърцата на родителите им.                        Всеки път приятелите ми ме откриваха и аз откривах тях  и се срещахме.                       Погледнах мълчешком батковците войници.                        -Какво стана, какво  ви разстрои толкова много?                       - попитах                        Аз  много се впечатлих от тяхното състояние. Сякаш всички се бяха умалили и бяха  станали деца като мен, на моята възраст.                        Единият от тях проговори:                        "Знаеш ли Джан ние изобщо не сме ходили на училище. Досега  не сме имали такива цветни книжки. Никога не сме били в класна стая и не сме седели  на чинове, подредени в изрядни редове. Не сме се докосвали дори до черната дъска на която ти пишеш. Затова, че неможем да четем и пишем, ние нямаме възможност да вършим много работи. Тук на военната ни служба нас  ни поставят само като караул  да пазим. Затова, че ни прочете книгата ние ти благодарим най-сърдечно. В нашият сив  живот  ти ни донесе смисъл и цвят. Тебе вече не бихме те забравили цял живот и не бихме те изоставили никога. Двете ни ръце в кръв да са, ще дойдем при теб когато си имаш нужда. Ти за нас си скъп, незаменим приятел и брат. Ще ни почетеш ли  и някой друг ден на връщане от училище, когато имате по-малко часове и излезеш рано?                        -ме попитаха с молещи очи.                        И аз:                                    -Разбира се че, щи ви почета-казах.                        След това ме изпратиха мълчешком до края на телената мрежа.                        Сякаш между нас се бе родила една скрита връзка. Това което си бях обещал вътрешно само на себе си като, че ли бях споделил и на тях.                       Лека, полека бях стигнал до ковачницата. От далече още можех да видя че, работещите там  тюлюкабаци ме очакват с апетит.                       Обаче този път плановете им щяха да пропаднат. Този път имах късмет, защото чантата ми не беше на гърба. И аз се движех бързо, леко и свободно. Можех да се изплъзна с  лекота от клопката им.                        Така и направих. Те още докато ме забележат, аз изтичах през  мястото където се намираше металообработващия завод с всички сила и ги оставих зад гърба си.                        След мен само чух гласове"УРГ", "РГ" и наплив на недоволство. Бях прескочил препятствието и се обърнах назад да погледна какво е положението. Всички бяха останали като риби на сухо от изненада.  Доста се натъжиха, защото за днес вече друго забавление не им остана. На всичко отгоре аз им направих мимика като сложих двете си ръце на върха на носа си и им се изплезих доволно. Всички останаха, като препарирани  по местата си. Летях от радост и се чувствах прекрасно.                        Помъчих се да вдигна ципа на якето си, който и без това си беше развален и дори не се помръдна. Когато не успях, позатворих единият край върху другият плътно и се опитах да се постопля. Времето беше станало от студено по студено. Добре щеше да бъде, да се прибера вкъщи час по-скоро. С бързи крачки хванах пътя към дома. . . Трета част Насилие в семейството . .                                                Приближавайки към къщи взе да ме обзема необяснимо безпокойство.                       Когато пристигнах до вкъщи, заварих баща си на вратата. Сигурно ме бе видял отдалече и бе излязъл за да ме посрещне.                       Той ме гледаше някак странно в лицето и с безсмислена усмивка на устните си ме попита защо  се връщам по-това време.                        С моя детски разсъдък проумявах, че нещо не е наред и, че нещо лошо ще се случи, но все още неможех да разбера точно какво става. Хвана ме голям страх. Страхът проникна до мозъка на костите ми. След малко щеше да се случи нещо, бях сигурен в това като името си. Въпреки усмивката на лицето на баща ми, очите му бяха черни като дълбоки  кладенци. Сякаш в тях горяха буйни  червени пламъци.                       Едно парче от тези плашещи ме пламъци падна вътре в моето треперещо сърце.  Дълго време замислено гледах тези огньове в очите му. Те бяха червени като ада и жестоки като дявола.                        Щеше да се случи нещо лошо. Щеше да се случи нещо много, много лошо.                        Бях наясно какво става, но баща ми се усмихваше твърде рядко. Затова, аз също му  отвърнах  на  усмивката с усмивка. Усмихвайки му се, си пожелах силно тази усмивка да е истинска.                        Какво щеше да стане да можеше поне  веднъж  когато аз се прибирах вкъщи да ме посрещнат  с обич и казвайки ми "Синко" да  ме прегърнат  силно. В лицата им усмивките им да са истински, усмивка  идваща от сърце и от обич. Аз повече да не изпитвах страх от майка си и баща си. Сърцето ми всеки ден отново и отново да не умира от тяхното безочливо  пренебрежение и тялото ми от  хвърляният ми побой.                       Баща ми извика с ядосан глас:                                   -Защо се прибираш толкова рано. Къде ти е чантата?                       Аз, усмихвайки се уплашено:                        -Тате  в училището днес е имало  учителско събрание и моята учителка ни пусна по-рано. Тя ме накара да оставя чантата си в класната стая, защото утре имаме същите предмети и нямаме домашна работа. Учителката ми каза  татенце…-отговорих.                       В този миг пламъците в очите на баща ми излязоха навън и потекоха към мен, започвайки да ме изгарят.                        Първо, мястото на усмивката зае злобното и сърдитото изражение, после мускулите на тялото му  се обтегнаха и формите  развалиха.                        Протегна ръката си към колана на панталона си и за секунди разкопча токата. Беше ми болно и унизително. Безпомощно го наблюдавах. Нямаше къде да избягам и на кого да се оплача.                        Бях все още едно малко момченце, едно безпомощно слабо дете. И най- важното беше, че бях невинен и мен наистина учителката ми ме пусна да си ходя.                        Коланът лека, полека се отдели от панталона  и изсвистявайки  изплющя във въздуха                        Баща ми с треперещ от гняв глас;                        -Защо  си избягал от училище, какво направи чантата. Къде ти е чантата?                       Аз не вярвах че, нещо щеше да спре неговият неутолим  гняв  но, с последни усилия опитвах всичко.                        -Тате учителката ми каза да оставя чантата си в класната стая, защото е много тежка. После тя  самата ми я свали от гърба.                        -Казах                        Притисках силно книгата "Чанаккале е недостъпен", която беше в ръката ми, сякаш тя можеше да ме предпази. В този миг пожелах да се изгубя в страниците на книгата. Исках да не съм се раждал и си помислих, колко често съм си пожелал това.                        Той стискаше  колана толкова силно че, чак пръстите на ръцете му бяха побелели.                        Вдигна нагоре ръката си и аз докато разбера какво става коланът многократно силно се стовари върху мен. Малкото ми и слабо тяло не устоя на тежките удари и се строполи на земята пред  вратата.                         Удар след удар коланът многократно се стоварваше върху слабото ми детско телце. При всеки удар аз се залепвах по-още веднъж на земята. Ударите се стоварваха  върху ми от всички страни.                        Навсякъде по цялото си тялото, отпред и отзад  кървях от белезите причинени ми от колана. Много страдах и ми беше много болно. За да намаля болката  се опитвах да стана но, с  един нов удар  се намирах отново на земята.                        Закопчалката на колана на два пъти ме улучи в близост до носа и  очите и остави дълбок белег на лицето ми. Носът ми кървеше а, окото ми се поду и затвори. Вътре в мен бушуваше ураган.                        Сърцето ми при всеки получен удар по тялото ми се разкъсваше на хиляди  парчета. Струваше ми се, че жарта от металообработващата фабрика се вливаше в мен. Беше навсякъде  горещо, непоносимо много горещо.                        При всеки удар с пяна на уста към мен;                        "Защо избяга от училище, къде ти е чантата"-крещейки замахваше и ме удряше още по-силно.                        При всеки удар от обичта ми умираше по-едно парченце. При всяка загуба на всяко парче обич и аз по- малко умирах. В детското ми сърчице свърши цялата надежда, счупиха се всичките прозорци от дома ми и паднаха вътре в мен. Почерня  навсякъде, почерня                        На всеки негов въпрос аз отговарях с последни сили;                        "Мене ме пусна учителката ми и чантата ми тя я взе"                        Не ме чуваше, но аз продължавах да го убеждавам, като се надявах, че е останало в него поне малко чувство на състрадание.                        Изведнъж, коланът спря. Баща ми:                        "Ставай тогава отиваме до училището. Ще видим дали казваш истината!!!"-Казвайки баща ми ме повлече на улицата.                        Болеше ме навсякъде и цялото ми тяло гореше. Някои места от дрехите ми и якето ми бяха се скъсали. От скъсаните места се виждаха белезите нанесени  от колана върху кокалестото ми и  слабо телце. От сърцето ми  капеше кръв, а  от очите ми течаха сълзи като от река.                        Спряхме край пътя. Баща ми без да знае каква е истината и без да провери  какво казвам, преди малко ме беше пребил от бой. Той спря един преминаващ  трактор  с ремарке и ме хвърли върху ремаркето отзад. После се качи и той.                        "Карай към училището"даде наставление на шофьора.                        Аз седнах в ъгъла на най- края на ремаркето. Всяка част от тялото ужасно ме болеше. Беше ми хем студено, а в същото време тялото ми гореше. Раните ми пареха болезнено. Главата ми се въртеше от преживените горчивини, полагах големи усилия за да не падна.                        Щях да му докажа че, му казах истината.                       Бях свел главата си надолу и стисках зъбите си от болките. Изведнъж почувствах някаква сянка над мен. Повдигнах глава и видях баща си. Той ме гледаше злобно и в същото време с едната си ръка претърсваше нещо в яката си. Стори ми се, сякаш намери нещо, което стисна между двата си пръста. Наведе се над мен и ме хвана за ръката здраво. Между пръстите си държеше една игла.                        Неочаквано за мен изведнъж мушна иглата в ръката ми. В този момент просветнаха светкавици пред очите ми. Опитвах се да разбера. Погледнах  го в лицето  с молещи очи. От една страна  за да се отърва от  изтезанията и мъките, които ми причиняваше, извиках с цял глас;                       "Татко моля те, недей татко, истината ти казвам. Мен учителката ме пусна. Тя ми взе чантата."                        -Плачейки му се молех                        Загубих съзнание, но с  болката от ново пробождане отново се видях превиващ от страдание. Отново и отново ме убождаше с иглата безмилостно и с дяволско изражение на лицето си.                        Ръката ми беше станала като решето и от всякъде бликаше кръв. В ремаркето на трактора аз силно виках и плачех жално. Понякога успявах да се измъкна от ръцете му и да избягам от другата страна на ремаркето. Но  с грамадните си крачки ме настигаше моментално и продължаваше да пробожда крещейки;                        "Защо избяга от училището, защо?"                        -повтаряйки ми, ме бодеше неспирно.                        По едно време пред очите ми  се появи замъглено видение. Стори ми се че, виждам неясни образи на група хора тичащи след трактора. После забелязах, че преминавахме покрай мястото на военните служители. Мъжете тичащи след трактора…                        "Тате недей"-бяха батковците войници и работниците(Тюлюкабаци) от леярната фабрика, които бяха чули моите викове.                        Когато ги видях аз заплаках и закрещях още по-силно:                       "Недей татко, недей татко. " За съжаление търчащите зад нас изостанаха и ние се отдалечихме бързо от там. . .                                               Пристигнахме пред  училището.                        Баща ми ме хвърли  също като някой празен чувал от задната страна на ремаркето върху земята.                        От побоя се бях превърнал в купчина от месо което, слабите ми  и тънки крака не можеха да носят и паднах върху коленете си. Твърдите камъни  разраниха целите ми колене. На всякъде от тялото ми течеше кръв. Мислех си, че бях на път да умра. Освен болката, не чувствах нищо друго.                        След това и той слезе на земята и ме вдигна от ръката като един празен чувал. Силите ми ме бяха напуснали и аз клатушкайки се опитвах да вървя след него.                        Навсякъде имаше ученици излезли на обяд и дежурни учители. Всички любопитно гледаха нас. Някои от тях се присмиваха, други ме  гледаха със съжаление. Една група от стоящите хора;                        "Господине, тук поне неправете така. Пред очите на учениците недейте."-ги чух да казват.                       Тук аз бях  потърпевшият от побоя. Аз кървях. Аз бях пълен с болки и страдание. За тях обаче, нямаше никакво значение, стореното  на душата и на тялото ми.                        Вместо-"Господине не бийте детето" -да кажат, "Те-"Пред очите на учениците недейте да го биете." -казваха. Тяхната безчувственост още един път нарани моята душа. Техните думи ме засегнаха много и ме нараниха повече и от изяденият бой. Започнах да плача още повече. В един момент видях как дежурните учители тичат и подвикват след нас, но не можаха да ни настигнат. Ние бързо се качихме на горният етаж.                        Баща ми научи истината в учителската стая.                        Разбирайки, че съм казал истината съжали за стореното и шепнешком се обърна към мен;                        "Хайде сине, ела да си ходим у дома."-каза                        Не ми се искаше да се прибирам. Но, си нямах   никого.                       Нямах нито роднини, нито приятели  при които да мога да ида. Бях принуден да се върна с баща си "у дома" както той се изрази, но не и топло "семейно гнездо" за мен.                        С наведена глава, без да гледам учителката си в очите взех чантата в ръката си, от която капеше кръв. И с плачещи очи и треперещ глас: -Защо ми взехте чантата Госпожо- попитах                        А тя погледна към земята с натежели и тъжни очи.                        -Съжалявам, извинявай  синко Джан. Не предполагах, че такова нещо може да се случи.- Каза.                        Баща ми беше изчезнал от хоризонта. И аз с преплитащи крака, залитайки  на ляво и на дясно се опитах да изляза навън. Цареше тишина, никой дума не продумваше. Учителите пред  гледката на побоя, бяха сякаш  като замръзнали. Баща ми беше едър, набит и външният му вид  издаваше строгост. Понякога ми се струваше, че бие хората с погледа си. Сигурно и моите учители  бяха видели същото в неговите очи. Никой нищо не можа да направи. Една дума неможаха да промълвят. Сякаш всичко беше обвито в мълчание.                        Тръгнах да вървя към къщи след баща си. При всяка моя крачка на краката си сякаш имах с тонове тежест. Раните с изстиването на тялото  ми ме боляха все повече. Имах световъртеж и покрай мен сградите се въртяха и преобръщаха. Полагах свръхчовешки сили за да вървя. Единствената ми цел беше да стигна до вкъщи, да легна да заспя и да забравя болките си.                        Още една последна крачка …                        Едно последно усилие….                        За последен път…                        Последно…                        Прегърнах за последно силно книгата за войника от Чанаккале…                        Беше студено. Много ми беше студено…..                        Сякаш и аз бях на бойното поле в Чанаккале и вървях като, носех чантата на гърба си все едно беше вражески войник. . .                        Бях много малък…                        Невинен…                        Бях само едно дете…                        Защо…                        Защо…                        За последно си спомням че, видях около десет-петнадесет въоръжени патрулиращи войници и  тюлюкабаците от ковачницата  да тичат срещу нас.                        "Джан!!.... Джан!!..."                        "Какво ти стана ?...."                        "Какво ти се случи Джан?"                        Изведнъж изображенията изчезнаха  от очите ми…                        Болките спряха….                        Навсякъде се покри с тъмнина…                        И аз се бях оттеглил в тази тъмнина….                       Бях в покой…..                        Най-накрая всичко беше свършило.                        Отворих очите си на място, което не бях виждал до сега. Тялото ме болеше навсякъде и аз страдах силно. На ръката си имах поставен серум. Поогледах се, за да разбера къде се намирам. Тук беше някаква болница. Целият бях разсъблечен и раните причинени от иглите и колана превързани. Ръката ми  цялата  бе увита в бинт.                        Аз  докато се опитвах да разбера какво става вътре влезе една медицинска сестра с голяма черна пелерина и ми остави  купичка със супа.                        Не приличаше на медицинските сестри, които бях виждал. Беше облечена  в униформа. Понадигна леглото ми  и ме постави в положение удобно за хранене. Даде лъжицата в ръката ми и каза:                        - Хайде хапни си  от супичката. Ако не се храниш, няма да оздравееш. Отивам да нагледам другите болни. Докато се върна да си  изял супата.                        Аз тогава я попитах:                        -В ръцете си държах една книга. Чанаккале е недостъпен. Ти видя ли я?                        И започнах да се оглеждам наляво и надясно с надеждата да си видя книжката;                        -Ти взе ли ми книгата?"-казах                        Сестрата с пелерината тръгна към шкафчето в стаята и от там  взе и ми подаде  деформирано, смачкано топче хартия. Книгата ми Чанаккале е недостъпен, от много стискане  в ръцете ми, се беше смачкала и изцапала с кръв. Опитах се да я почистя. Избърсах я  натискайки силно. Бях се разстроил много при вида на книжката и сълзите ми се стекоха по бузите. Любимата ми книга се беше разпаднала.                        И книгата ми като моето тяло се беше разпиляла.                        Сестрата излезе от стаята. И аз когато се убедих че, съм почистил достатъчно книжката си взех лъжицата и с хиляди трудности започнах да се храня. Трябваше час по-скоро да оздравея и да се върна на училище.                        Чудех се от колко ли време съм тук? Майка ми и баща ми къде са? Никой не беше дошъл при мен.                        Изядох си супата и се излегнах в леглото. Спеше ми се страшно много. Беше ми мъчно за мама и татко. Докато аз си мислех тези неща в стаята ми влезе възрастен, плешив лекар с униформа на която имаше големи звезди.                         Дръпна един стол до леглото ми и седна.                        -Аз съм полковник доктор Намък. Как  се чувстваш сине? Сега по-добре ли си малко? -каза.                        Как трябваше да бъда? Или как можех да се чувствам?                        И аз със плачлив глас:                        -Навсякъде ме боли чичо Доктор.-казах                        Обърнах главата си към прозореца. Неисках да покажа капещите сълзи от очите си.                        -Много добре те разбирам малкия. Когато те докараха беше в безсъзнание. Тук са те докарали  патрулиращите до телената мрежа войници и техният командир  полковник, който е мой  добър приятел. Бил си припаднал. До теб е бил някакъв едър и голям мъж. Какво се случи с теб?Кой те наби така? Попита и ме погледна  в очите в очакване на отговор.                        Отговорих му :                        -Господине, до мен беше баща ми.                        В лицето на старият военен доктор се появи изражение на гняв и тъга. Незнаеше какво да каже. Всъщност  нямаше нищо каквото да може се каже.                        -Значи  това е баща ти. -каза с дрезгав глас                                                                     -Добре тогава, защо те е набил толкова лошо? Какво си направил синко? Кой баща  би набил толкова лошо, до смърт своето дете?                        - ме попита той отново.                        -Нищо не съм направил чичо доктор. Само се прибрах по-рано вкъщи и чантата ми не беше до мен. Защото се прибрах рано и чантата ми я нямаше, татко  си помисли че, съм избягал от училище. Мисля че, заради това ме наби толкова много.                        Доктора:                        - Защо не му каза истината?                        -Аз му казах. Но той не ми повярва. Започна да ме бие. При всеки удар с колана повтарях че, учителката ни пусна рано и, че тя ми взе чантата. Беше много ядосан и не ме чуваше в гнева си. Удряше ме все повече и по-силно.                        Доктора:                        -После баща ти научи ли истината?                         -Заедно се качихме на ремаркето на един трактор и отидохме до училището. Там  от учителите ми той научи истината. Докато се прибирахме пешком вкъщи си спомням, че последно  което видях  бяха батковците войници. Те бяха много ядосани. Още когато отивахме с ремаркето към училището те тичаха след нас.                        Доктора:                        -Раните  по китката ти как се образуваха?                        -Докато пътувахме в ремаркето, татко извади от яката си една игла и с нея ме убоде многократно.                                                             Доктора:                        -Синко, толкова много е невъзможно да те е убол.                       -Убоде ме чичо Докторе. Убоде ме. Даже много повече ме убоде, отколкото можете да си представите.                         -Разправяйки сълзите ми се стекоха като река.                        Забелязах че, очите на лекарят се бяха замъглили. Моят разказ го бе впечатлил и  разтърсил силно.                        Не исках да го тревожа и безпокоя повече, затова си затворих очите и се престорих, сякаш ми се спи. Тогава той се обърна към мен:                        -Тука можеш да останеш докато оздравееш-каза и взе внимателно и мило малките ми ръце в своите и ги стисна дружелюбно, сякаш искаше да ми даде утеха.                        Точно си тръгваше, когато в стаята ми влезе неговият приятел полковник, командирът на фабриката за ремонт на оръжия, който ме бе докарал тук в болницата.                        -Как си Джан? Хайде да ми почетеш и на мене от книгата с която си разчувствал и разплакал моите войници-каза с усмивка на уста.                       Изведнъж се почувствах по-добре. От печалното ми състояние не остана и следа. Извадих смачканата си и изцапана книга под  възглавницата и с ентусиазъм започнах да чета. Знаех вече историята наизуст, обаче си помислих, че като разлиствам страниците, една по една и така чета  ще направи разказа много по-интересен.                       Викащият за помощ вражески войник, чувството му на безнадеждност, болките от раните по тялото му  разказвах с голямо  вдъхновение, съчувствие, преживявайки всичко  силно. На края  прочетох и написаното от мен  стихотворение. Със своите мимики, жестове и с театрално умение прочетеният от мен  разказ и стихотворение  бе впечатлил много двамата полковници. Сякаш и те бяха там на бойното поле  в Чанаккале до войника носещ на гърба си  раненият човечец от  вражеският отряд. Лицата им бяха обтегнати и очите им просълзени. Медицинската сестра която, също тайничко слушаше отзад, отдавна се беше удавила в сълзите си.                        Бях много щастлив. Обичах много тази история. Изпитвах една отделна радост, когато я четях и виждах че, ме слушат с интерес и изпитват същото вълнение и въодушевление като мен.                        В този момент един глас вътре в мен ми подсказа, че след години с полковника  отново ще се срещнем. Доктор Намък, сякаш  чувстваше същото. Съдбата  отново щеше да ни събере след години, но този път на различно място и  при различни обстоятелства.                        Десет дена останах във военната болница в хълмистата  местност Чамлък. Всеки ден гледах през прозореца с надеждата да видя майка си, баща си и сестра си. Но от тях нямаше  и следа, никой от тях не дойде при мен.                        За пореден път умря  любовта в детското ми сърчице от безполезното чакането да дойдат  майка ми и баща ми в болничната стая.                        Войниците и командирите, които ме бяха довели в болницата всеки ден се редуваха и ми идваха на свиждане като, не ме оставиха изобщо сам.                        Но, аз тъжах и чаках семейството си. Въпреки, че майка ми не ми приготвяше сутрин закуска, баща ми ме биеше и сестра ми не попита за мен и не  ме потърси. Аз обичах и исках семейството си. Но, тях ги нямаше.                        Когато се почувствах по-добре и можех да стоя горе-долу на крак. Аз се обърнах  към Чичо Доктора и го помолих да ме изпише:                        -Трябва да отида на училище. Много дълго време останах тук.                        -казах и си поисках дрехите за да изляза от болницата.                        Взех дрехите си, които  бяха мръсни и събрани на топка и започнах да се преобличам.  Училищната ми мантичка беше неузнаваемо измачкана, скъсана и изцапана на места с кръв. Облякох панталона. Когато надянах и якето си бръкнах в джобовете си с надеждата да открия някакви пари, но там нямаше нищо. Болницата беше извън града и трябваше да се прибера с автобус, за който нямах пари за билет. Веднага отидох при стария лекар и с неудобство и срам  му обясних положението си.                        той ми каза:                        -Ще ти изпратя една линейка която да те отведе до дома ти. Чакай пред врата на болницата в градинката.                        И аз излязох навън и зачаках пред врата на болницата.                       Някъде около час седях на студа и чаках с раните си, които от студа ме боляха още повече. Никой  нито дойде, нито си отиде.                        След  дълго  чакане Доктор Намък дойде при мен и ме качи в колата си. Отведе ме  в своя собствен дом. Беше привечер когато пристигнахме там. Ние позвънихме на вратата и когато тя се отвори ни посрещна една жена. Влезнахме вътре. Беше жената на полковника, тя коленичи на земята и ме погледна с насълзени очи.                        -Ти Джан ли си?                         -каза-наклоних  леко надолу главата си в отговор на съгласие.                        С обич ме прегърна и с майчина нежност погалвайки косите ми рече: ­­                        -Бързо оздравяване пиленце. Ужасно съжалявам за случилото се.  Колкото и лошо да те е набил баща ти, все пак те са твои родители. Непременно мислят за твоето добро. Но, този път са прекали  и отишли доста на далеч-каза.                        После ме хвана за ръка и ме заведе в салона. Запозна ме с децата си, които ме посрещнаха  приветливо и с обич. Всичките заедно седнахме на масата отрупана с вкусни ястия приготвени  специално за мен.                        Поне за малко усетих  и разбрах какво е топъл дом и сплотено семейство. На сутринта един войник по заповед на полковника ме придружи и заведе до вкъщи. Слязох от колата до врата на дома си. Никой не ме посрещна, наоколо нямаше никой.                        Отправих се към вратата. Натиснах дръжката леко, бавно бутнах вратата и влязох вътре. Майка ми със студено изражение излезе от стаята и дълго ме гледа мълчаливо със сърдит поглед. Не обърнах внимание. Не исках да обърна внимание.                        Все едно, че нищо не се беше случило отидох в стаята си и се приготвих за училище. Взех чантата си и точно излизах от врата когато чух гласа на мама:                        - Днес не отивай на училище, ако искаш -каза.                        Аз  й отговорих:                        -Искам да отида на училище. Днес ще дойде Чичо Едже и ще събеседваме. Неговите лекции са много интересни и важни за нас, затова не искам да ги пропусна-казвайки излязох навън. Тръгнах към спирката и се качих на първия пристигнал автобус. Беше един от редките дни в който се качвах на автобус. Седнах на една седалка  и се загледах безцелно през прозореца. Погледът ми ненадейно попадна на един човек който вървеше увит с бял бинт на главата и с патерица под мишницата. Изведнъж сърцето ми се сви. Погледнах още веднъж човека с бинта на глава и патерица под ръката. Този човек беше баща ми.                        В този момент разбрах, че е имало конфликт между баща ми, войниците и тюлюкабаците.                         Много се разстроих, когато видях баща си в това положение, много ме заболя и неможах да сдържа сълзите си. Защо плачех незнаех и аз самият.                        Само се питах, вече очаквайки някакъв отговор. Защо, защо се случваше всичко това?                        Когато пристигнах в училището, първият час отдавна беше започнал. Аз влезнах в стаята, поздравих, минах в редицата си и седнах на своето място. Учителите и съучениците ми  ме посрещнаха  много добре. Всички много  се бяха притеснели  и разстроили от случилото се с мен. В продължение на десетте  дни престой в болницата, не са могли  да ме посетят, защото военната болница в която лежах се намираше на един хълм, далеч от града.                        Към третия час, след като премина действието на болкоуспокояващите, дадени ми в болницата, тялото ми непоносимо започна да ме боли. От очите ми сълзите се редяха  като синджир една след  друга и неможех да ги спра по-никакъв начин. Учителят ми не издържа и дойде при мен.                        След като видя окаяното ми положението, взе чантата и ме отведе в учителската стая. Събра два фотьойла наедно и ми направи легло на което  ме положи да легна. Извикаха от отсрещната страна на училището, където се намираше  държавната болница един лекар. В същото време се обадиха и до военната болница за да вземат сведения за лекарствата изписани ми от там. Докторът дойде и ми направи нова превръзка. Докато почистваше и превързваше раните ми, видях как лекарят  скришно плачеше, и аз отново обърнах главата си встрани. Даде ми болкоуспокояващи и си тръгна. Когато се посъвзех и успях да отворя очи.                        Видях че, някой стои до мен.                        Този възрастен Чичо със загрижен вид и  лъчезарни очи, не беше никой друг, а самият Чичо Едже. Когато го погледнах, две сълзи се търколиха от очите му.                         Гледайки към мен:                        -Какво се случи с теб Джан? Добре ли си? -каза  и ме хвана за ръка.                        -Добре съм Чичо Едже. Малко ме болят раните и затова се наложи да взема лекарства-рекох.                        Чичо Едже;                        -Добре момчето ми всичко е минало и свършило вече. Той ти е баща, опитва се да те възпитава. Колко ти остана да пораснеш на теб? Виж, скоро и ти ще станеш войник, като мен. Може би ще  станеш военен? Какво ще кажеш? Искаш ли да бъдеш военен? На млад и достоен момък като теб много ще отива офицерската униформа.                         Изведнъж всичко се съживи пред очите ми и аз си се представих като войник. Когато порасна, можех да стана войник. Можех да стана герой, като Чичо Едже и войника от любимата ми книжка.                        -Наистина, мога ли да стана войник-попитах оживено.                        Чичо Едже;                        -Разбира се че, можеш. Но първо трябва да си го поставиш за цел и да си повярваш. Ако ти си вярваш и направиш  необходимото, непременно ще станеш войник. Ти  си много ученолюбив и трудолюбив ученик. Пръв от всички се научи да четеш и пишеш. Каквото и когато  да те попитам, винаги имаш отговор. Ти синко ще бъдеш един истински, достоен войник. -каза.                        Веднага на ума ми дойдоха войниците от моя път, които не знаеха да четат и пишат. Знаех, че те се учат  да четат и пишат в училището на Али, което бе отворено  специално за тях. Обаче, тъй като нямаха шарени книжки, обучението им ставаше много бавно и трудно.                         Погледнах с усмивка към Чичо Едже,                         -Чичо Едже нали знаеш, по пътя към училището ми има батковци войници. Можем ли на тях да им намерим и занесем цветни книжки? Ако те имат шарени книжки ще се научат много бързо да четат и пишат и ще бъдат много щастливи. -казах.                       Чичо Едже;                        -Много добре си помислил Джан. Ти не се тревожи, аз ще им намеря и занеса книжки с големи шарени картинки. Искам също така, да проверя как върви тяхното обучение. -каза                        После ме погали лекичко по главата. Сбогува се с учителя и излезе от стаята.                        В този момент осъзнах, че се бях запознал с един истински герой.                        Жив и действителен герой, който ме научи да  бъда  човек и да живея добродетелно и достойно. Той  посвети остатъка на живота си за нас учениците. За нашето по-добро образование, израстване и за едно по- благополучно бъдеще..                       Да познаваш Чичо Едже беше наистина една привилегия. В училищните празници винаги беше до нас и ние заедно празнувахме и изпълнявахме Националният марш.                        В училището ни по празничните тържества, приятелите ми подготвяха интересни представления и се обличаха  с различни костюми. Някои се обличаха като пчелички, други като пеперудки, а аз  си бях винаги с ученическата  униформа. В тържествата директорът на училището винаги даваше знамето на мен го да нося.                        С дребното си и хилаво тяло, полагайки хиляди усилия, носех гордо знамето с изправени рамене и не го давах на никого.                        Преди  започването на тържеството цялото училище се събирахме на едно място. Първо се подреждахме в равни редици и изпълнявахме националният химн. После, когато и барабаните заемаха своето място на площадката, всички заедно с маршова стъпка  се отправяхме към стадиона.                        След свършването на  тържественият парад и честванията  започваше завръщане у дома, аз пак както съм дошъл със знамето, без да го поставям на земята с гордост го носех до училището и го вдигах на местото му. Приятелчетата  ми с пристигането на майките и бащите им, един по един си отиваха и намаляваха след мен. Аз както винаги си останах сам. Мен никога, никой не идваше да ме гледа. Идвах сам и си отивах сам.                        Годините неусетно преминаха като по вода.                        И аз пораснах и станах ученик в пети клас, когато  един ден чичо Едже дойде при мен с един пакет на ръка.                        Обърна се към мен с усмивка;                        "Ела Джан момчето ми, имам един подарък за теб"-каза.                        Отвори пакета пред любопитният ми поглед. В пакета имаше един  флаг на който имаше изобразен  един военен топ  и снимката на Ататюрк. Флагът беше стар но, внимателно съхраняван и запазен.                        Беше много хубав, специален и значителен флаг. В миг  наум си пожелах този флаг да е мой. От вълнение  след  това, едва разбрах думите на Чичо Едже, които чух като на сън:                        "Джан момчето ми този флаг ти го подарявам по повод завършване  на училището. Защото ти си много упорит ученик и въпреки лошите условия в които се намираш не се отказа и се труди с чест. Не те сломи нито немотията нито горчивините които преживя. Ти  не се отказа да се бориш и спечели  с пот на челото си да си ученик в училището. Не се отказвай от борбата за справедливост детето ми. Ти си много смело момче и заслужи с достойнство този флаг. Убеден съм че, за напред ще заемеш важни постове и ще спасиш много хорски живота. Предчувствам също, че би жертвал при нужда  и живота си за доброто на родината си. Ти  си възпитано, талантливо и добро момче. Затова успехът  е с теб."-каза                        Усмихнат, той продължи:                        Всеки път  сполуката ще е с теб. Не забравяй, че ти ако искаш да видиш, любовта  е навсякъде. Аз много те обичам момчето ми, затова ти поверявам този ценен подарък за да го пазиш. Погрижи се много добре за него.                        Очите му се бяха напълнили. Целунах ръката му, и също като баща и син се прегърнахме развълнувани.                         Казах му че, и аз много го обичам и съм благодарен  за всичко което направи за мен и за всичко на което ме научи.                        "Чичо Едже ти за мен си много ценен и специален. Никога няма да забравя знанията, които научих от теб. Всичко записах в сърцето си. Затова, че ме обичаш, за проявеното доверие и интерес  към мен и заради неугасващата  светлина, която запали в душата ми аз ти благодаря от все сърце. "-казах                       Отново се прегърнахме.                        Моят герой и учител лека, по-лека се отдалечи и излезе от живото ми.                        Това беше последният път, когато видях Чичо Едже.                        Сега неговата личност е между най-ярките  спомени  в моето съзнание.                       Неговият величествен  образ  ще е винаги пред очите ми. . .                        Четвърта частХирошима и Нагасаки                        Месеца, месеците и годината годините преследваше. Времето изтече и премина като по-вода.                       Бях в германия по служба.                       По телевизията гледах предаване свързано с глобалното затопляне. Докато разправяха за  необратимите последствия и предстоящите екологични катастрофи от глобалното затопляне. На екрана излезе едно изображение, което ме накара да остана като вцепенен.                        Целият изтръпнах. всичко спря за момент. . .                                               И аз се върнах с години назад. Бях първокласник в моето начално училище.                        Сякаш изживявах някакво, пътуване във времето. Времето спря и мястото в което се намирах изчезна. Образите пред се смениха като на телевизионен екран. Сега бях в училищният двор и Чичо Едже стоеше срещу мен.                       В един момент гласът му проехтя в ушите ми.                        Показвайки книжката в ръката си, той напрегнато;                        "Един ден ще дойде, и тази птица ще изяде хората. Гладът и сушата ще обземат света. За парче  хляб и глътка вода хората ще се убиват взаимно. Бъдете пестеливи. Докато още има време бъдете съвестни и  пестеливи. Не замърсявайте  околната среда. Не разпилявайте безсмислено или ще станете плячка на тази птица. "-каза и показа снимката на един лешояд.                        Лешоядът израсна в моите очи….                        Нарасна…                        Рошава…                        Една оскубана птица…                        И суха..                          Беше снимката на лешояда донесена и показана на нас от Чичо Едже.                        В кадъра на телевизионният екран  също бе замръзнал образът на един лешояд.                       На  екрана имаше снимка  на  едно малко негърско момченце, останало кожа и кости от глад. Детето с последни сили се сурнеше по земята и се опитваше да избяга от птицата. Лешоядът вървеше след  детето и чакаше да се изтощи напълно за да го изяде.                        Снимката е заснета през 1994 година по време на Суданският глад. Тази снимка  е направена  от фотографа Кевън Картър и му донася наградата"Пулицър".                        Бях шокиран. Чичо Едже е казвал истината. Всичко което ни беше казал, едно по едно ставаше реалност. . .                                               Докато гледах изумено  снимката от  телевизията, телефонът ми започна да звъни. Търсеха ме приятелите ми от училище, които  виждайки фотографията от телевизията си спомнили  за гръмогласният ми смях и моите думи в този ден- "тази птица ли ще ни изяде? "                        Цяла вечер телефонът ми звъня и не млъкна до сутринта. С приятелите ми от основното училище се  открихме и срещнахме отново. Някои от нас бяха станали прокурори, други съдии. Всички, обаче заемахме важни длъжности в управлението  на страната ни. Бяхме на постове, които носят отговорност за щастието, мира, порядъка и справедливостта в обществото. Ние не забравихме  цял живот на това, което ни беше научил нашият учител и герой Чичо Едже.                         С приятелите ми  се уверихме, че Чичо Едже ни е възпитал и научил на правда  и човечност.                        Когато се намерихме и срещнахме с приятелите от основното училище, ние отново се убедихме, че в името на човешкото добро ние сме в правият път.                        Минаха няколко седмици, когато научихме, че  фотографът Кевин Картър, който бе снимал снимката, напуснал мястото веднага след това. Той не отвел от там и не спасил момчето. Снимал снимката с която спечелил награда и си тръгнал. След това съжалил и се върнал да потърси детето, но от него вече нямало и следа. Три месеца по-късно след  това, фотографът спечелил награда"Пулицер" влязъл в депресия и се самоубил…                        Кой знае, още колко неща казани от Чичо Едже ще се сбъднат?                        През ума ми преминаха  отново прекрасните дни прекарани с Чичо Едже и аз го споменах с обич. Още веднъж вътрешно, искрено му благодарих. Наистина съм бил голям късметлия  си помислих, щом съм имал шанса да опозная такъв  чудесен човек.                         Благодарение на чичо Едже, ние отново се срещнахме със съучениците и приятелите си от основното училище. Това, което ни сближаваше и свързваше с невидима нишка, не беше нашето местоживеене, а общите интереси, учения и обич.                        Нашето приятелство укрепваше и продължаваше да  разцъфтява, въпреки че бяхме далеч един от друг и години да бяха минали от запознанството ни, защото нашето приятелство се крепеше на обичта, идеалите и развитието ни.                        Беше изключително вълнуващо, когато се уговаряхме и срещахме с моите  приятели и разговаряхме за нашите стари дни. Беседите ни за нашият любим  учител и герой Чичо Едже, ни доставяха огромно удоволствие. Да слушаш и чуваш за него, от други познавали го хора, бе изключително вълнуващ чувство.                        След тези планирани наши виждания, най-интересни бяха нашите случайни срещи. При различни поводи и пътувания по служебни  задължения, оставахме приятно изненадани  когато съдбата отново ни събираше на едно место.                        Преди години получих писмо-покана  за делова среща с неизяснена тема от японски бизнесмени. За бизнес срещата са избрали мен, като най-добър и надежден в професионалната ми сфера.                        Имаше много странно и интересно съдържание:                        "Г-н Джан Акън                       Каним ви най-учтиво да присъствате в нашата група от шестнадесет  души, като консултант. Избрали сме шестнадесет човека от различни региони на Турция, познаващи Японската култура. Хора с различни професии, експерти от високо ниво в своята сфера. Готвим се да направим инвестиции във вашата страна и имаме нужда от вашите опити и съвети. Вашето присъствие  би ни удостоило с чест."                        Японска  бизнес група.                        След като прочетох и позавъртях в ръцете си  няколко пъти писмото, реших да отида. Усещах, че ще е едно интересно и  пълно с изненади бизнес пътешествие.                        Бях зает човек, цялото си време отдавах на работата си. Всъщност нямах време за подобни срещи, обаче въпреки всичко имах желанието да отида. Обзе ме притеснение и безпокойство. Реших да оставя нещата на течението на времето.                       След като  ми бяха изпратени  билетите  за набелязаната  страна в която щеше да се организира срещата  и хотела в който  трябваше да отседна, обмислих още веднъж  решението си.                        Уважавах Японското общество. Хора, много работливи и  привързани към националните си ценности  и традиции и маха голяма прилика и с турците. И от нас искаха съвети и обмяна на опит за нови инвестиции.                        Приготвих се  с някаква неразбрана за мен импулсивност и вълнение.                        Тръгнах на път и се отправих за държавата избрана за заседанието от Японците.                       В летището ме посрещнаха служители от компанията и ме отведоха до хотела. Те обясниха, че срещата ще бъде в десет на следващият ден и ме помолиха да бъда готов, за да бъда взет в девет и половина.                       На другата сутрин се събудих много рано и обиколих безлюдните улици  на града. Това, го правех винаги, когато отивах в чужда държава или град.                         Едно от любимите ми неща е сутрин много рано да повървя  за известно време по най-оживените улици и площади на града. Това ме кара да се чувствам свободен. Изпитвах удоволствие и изживявах града по-своему  във все още безлюдните улици.                        Погледнах си часовника, беше почти девет, тичайки се прибрах в хотела и закусих набързо. Към девет и половина се почука на врата ми. японците бяха много точни и стриктни хора. Смятам, че с това тяхно качество с турците не си приличаха особено. Всичко правеха в точно определеното време.                         При пристигането на определеното  за  деловата среща място, слязох от колата и се отправих към офиса в небостъргача.                        Когато влезнах вътре  в стаята за срещата, петнадесет човека седяха и говореха топло и оживено. Японските организатори  изглеждаха объркани и изумени. Гледайки с невярващи очи, задаваха въпроси на всеки гост поотделно и сякаш се опитваха да поправят някаква грешка.                        Аз също погледнах внимателно към седящите на масата. Стори ми се, че познавам тези лица от някъде, но от къде? изобщо не ми изглеждаха чужди? От сърцето ми избликнаха и преминаха  топли приятелски чувства. После фотографиите в моето съзнание съвпаднаха една с друга                        Две изображение застанаха едно до друго. Началното ми училище"Ататюрк" и Чичо Едже. Тогава разбрах от къде познавам тези образи, в съзнанието ми за един момент просветнаха лицата на приятелите ми като деца, в този момент се досетих и всичко ми се разясни.                        Развълнувано се отправих към масата. Дженгиз. Неможех да повярвам на очите си.                        Изумено му извиках:                        -Дженгиз                        Повдигна леко глава нагоре и озадачено ме погледна;                        -Джан ти какво правиш тук-каза.                        -Ти  за каквото си тук и аз заради това съм тук. Какво съвпадение да се срещнем тук, нали?                        -Да, наистина голямо съвпадение да се видим тук. Виж и японците са в изумление. От както сме тук се чудят и ни питат откъде се познаваме? Според тяхната програма трябвало да не се познаваме, за да се получат по-добри и сполучливи резултати. Сега и ти дойте и от шестнадесет души, дванадесетте се познават. -каза и започна да се смее на глас.                        В същия момент и аз не можах да се сдържа и пред слисаните  погледи на японците, аз и дванадесетте ми приятели изпаднахме в криза от смях. Нашият смях зарази и премина като вълна и  към останалите, и ние всички заедно с японските си колеги, се смяхме дълги минути.                        Японците бяха нетърпеливи  и вече искаха да знаят причината за нашият смях и да узнаят в края на краищата от къде се познаваме.                        Когато отмина вълната от кризата на общият смях, на масата ни поднесоха кафетата  и най-опитният от нашите приятели  Дженгиз се изправи за да обясни ситуацията на японските бизнесмени.                        -Първо искам дави кажа че, вие сте направили правилен избор. Ние наистина  не сме се виждали дълги години. И според вас това означава, че ние не се познаваме. Защото, всички ние сме родени в различни места, имаме различни професии и живеем далеч един от друг. Тук присъстващите дванадесет човека, имат само едно нещо общо помежду си. Ние всички сме  ученици на Чичо Едже.                        Всички мълчаха в любопитство и гледаха в устата на Дженгиз какво ще каже.                         Дженгиз продължи;                       - В първата световна война, Чичо Едже е участвал на фронта в Чанаккале и суецкият канал. Там  служи усърдно и геройски  воюва, като спасява  много човешки живота. След  като бива жестоко ранен на бойното поле и достига титлата ветеран, той се заселва да живее в градчето Балъкесир. Ние всички познаваме Чичо Едже от Балъкесир. Тъй като, той всяка седмица обикаляше училищата  в града наред и ни четеше лекции за морал, пестеливост, скромност, честност и добродетелност. Чичо Едже обичаше всички и обръщаше специално внимание на всеки ученик  поотделно. Той беше нашият герой.                         Балъкесир е градче на държавни служители и офицери. Децата на различните  служители и учители служещи  по суша, вода, въздух, от  жандармерийските командни бази, училищата за полицаи и военни, различните университети и основни училища бяха мои съученици. След свършване на тяхната  една или двегодишна служба те заминаваха на други места.                        И ние всички сме били  учениците на Чичо Едже. Затова въпреки, че вие ни избрахте от различни професии и местоживеене, ние всички сме били ученици в определени класове в  началните училища на Балъкесир. Познанството ни идва от тук. Чичо Едже имаше една много интересна история с лешояда. На тази история най-много гръмогласно се смя нашият приятел Джан, казвайки- "Тази птица ли ще ни изяде". И ние най-много се смяхме на смеха на нашият приятел  Джан. Чичо Едже навсякъде разправяше историята за лешояда и за смеха на Джан предизвикана от  тази история.                                                                                                                                                                                  Японските организатори, научавайки причината за познанството на дванадесетте човека се убедиха, че няма грешка в организацията и че, всичко е случайност.                       Японците много се бяха трогнали от разказа на Дженгиз за участието на чичо Едже в освободителната война и проявената от него храброст и себеотрицание.                        За известно време бяхме излезли в  обедна почивка и забелязах, че  нашите домакини дълго време не се появиха в залата. Мисля, че искаха да ни оставят сами и дадат възможността на старите приятели да се видят и поговорят. От дълго време не се бяхме виждали с приятелите си и влезнахме в дълъг и задълбочен разговор. Колко се бях затъжил за приятелите си, изскочили  и дошли от спомените ми от началното училище.                        Сега си давах, сметка колко хубав е бил всеки мой изживян ден тогава. Макар, че тогава когато бях на тези години, не бях разбрал вкуса на нито и един ден. Мисля, че приятелството, другарството, спомените са като старото вино. С преминаване на годините стойността им  нараства и се разбира. И когато отново ги изживявате, разбирате техният вкус и стойност.                        В края на обедната почивка японците се върнаха с купчина  листове хартия в ръка. С вълнение  седнахме на масата. Разлистиха бавно листовете хартия  и започнаха да ни показват стари снимки на  униформени японци.                         -"Тези хора са нашите предци и всички са загинали през  II. световна война. Ние нямахме шанса да ги познаваме и незнаехме нищо за техните мъки и заслуги. Ние ги опознавахме и разбрахме за техните геройства  от разказите на нашите майки и бащи. И много ги обичаме. Също както и  вашият чичо Едже и нашите дядовци са герои. Те са воювали за освобождението на страната ни и загинали безстрашно на фронта. "-казаха и с трудност завършиха  изразите си. В съзнанието на всеки един се съживиха  спомените от атомните бомбардировки над  Нагасаки и Хирошима и сълзите потекоха  като река. . .                        Всички много се бяхме разчувствали и тъгата  ни беше обвила отвсякъде. В очите ни имаше едновременно  сълзи на гордост и мъка. Сълзи на гордостта да бъдем потомци на героите, воювали за нашето освобождение и сълзите от загубата на любимите за нас същества, преживели нечовешката драма на войната.                        Станах на крак и предложих едноминутно мълчание в чест на загиналите в Нагасаки и Хирошима. След като, церемонията приключи, седнахме тихо по местата си. Този път, един от японските ни домакини,  предложи едноминутно мълчание в почит на Чичо Едже и загиналите герои в Чанаккале. Веднага станахме и почетохме в едноминутно мълчание  и паметта на Чичо Едже и нашите герои загинали във войната.                         Един от японските бизнесмени се беше впечатлил много от случилите се събития и разказаната от нас история и идвайки при нас ни попита;                        -Може ли да напишете тази история накратко?"                        Аз си помислих, че сигурно иска да я прочете на детето си  и написах историята  за Чичо Едже и лешояда много накратко, простичко и ясно и подадох листчето  на японският бизнесмен. Човекът изчезна някъде  заедно с листа и когато се върна видях, че е превел историята на японски.   Бизнесменът пуснал историята и в интернет, като я бе изпратил на всички свои приятели, познати японски бизнесмени и  членовете на японската търговска камара.                        Много бях изненадан и възхитен от японците. Тяхното уважение и почит  към героите и човешките  достойнства и ценности   ми направиха голямо впечатление и ме трогнаха искренно и дълбоко.                         Всички се спогледахме. Бяхме прекарали един много  смислен, плодороден и значителен ден, какъвто друг път не бяхме изживявали. Този ден беше един незабравим, неповторим и  прекрасен ден.                         Чувствахме се радостни  и доволни от възможността да споменем, още веднъж нашият любим учител и герой Чичо Едже и с обич да разкажем за него и на другите, и бяхме щастливи, че историята  за него ще се споменава и от бъдните поколения.                        За да си имат и те истински герои.                        Вместо измислените герои от игрите в интернет и телевизията, да познават и си имат реални герои . Истинските герои, живели и служили с чест до последната си капка кръв за едно по-добро и достойно бъдеще да не се забравят, да се помнят, вземат за пример и обичат.                        Всяко дете  по принцип  си има един свой приказен  свят и свои мечти с  въображаеми герои. В нашето детство ние нямахме телевизия и се четяха книги като Тексас, Том микс, Червената маска, Загор и други подобни. Тези  герои  бяха  фантастични и измислени  герои от романи и книги.                        Аз и моите приятели, обаче имахме голям  късмет, защото нашият герой не беше измислен, а  беше жив и истински герой. Нашият герой беше Чичо Едже. Имахме голяяяям… ама, многооо голям шанс.                        След дълго пътуване се завръщах в дома си с хубави  спомени. По време на целият път си мислих  и задавах въпроса, кои хора ме бяха впечатлили  най-много в живота ми.                        Сега  в момента това което съм " Аз" за да се  оформя като човек и личност, думите и делата на кои хора ми бяха повлияли най-много. Кои хора с обичта, подкрепата и обучението си ми бяха помогнали да се хвана здраво за живота и да повярвам в доброто. Кои хора бяха повлияли за  посоката на моя път  по който да вървя напред.                        Дори винаги да казвам, че в живота има случайности. Всъщност вече знам, че нищо не е случайност и съвпадение. През живата ми всеки и всичко идваше точно на време и всичко ставаше така както трябва да стане.                       Може би пак ще кажа случайност, обаче хората които по някакъв начин ми бяха помогнали когато бях малко момче, в жизнения си път аз срещнах отново. Как и защо не знам. Сякаш някаква сила ми помагаше и напътстваше да срещна хората които ме обичаха, които се притесняваха и интересуваха навремето за  мен, за да им предам следното съобщение:                        " Показаната от вас обич, внимание и интерес към това малко момче беше от голямо значение за него и повлия много благоприятно  за неговото  развитие и бъдеще. Вашият труд не отиде напразно. Вижте, това момче сега  в името на всички вас е тук и е на място на което взема важни решения и върши жизненоважни  дейности. И бъдете сигурни, че неговата  вътрешна обич и позицията в която се намира, са в състояние да наблюдава и работи  в ползата на доброто за всички.                        И вие съзнателно или несъзнателно, станахте учители  на едно поколение идващо след вас. Подрастващите около вас деца и младежи, вие без да подозирате дори, могат да ви вземат за пример  и вие да бъдете техен модел.                       И вие несъзнателно  да станете техният  "Герой".                        Децата по принцип са много наблюдателни. И всички казани от вас думи, действия и поведение се копират и имитират от тях. Децата чувстват много ясно вашите намерения и разбират моментално, дали са обичани или пренебрегвани.                       Така че, възможно е  един ден да преминете покрай някое дете, покрай някой ваш ученик. Вероятно е  да  бъдете и учител на доста деца.  Може би ще  станете майка или баща. Или ще  му бъдете Чичо Едже.                        Знайте, че  всяка ваша усмивка, всеки принос за възпитанието му, всяка положена грижа, добър пример, дадена утеха, всяка научена от вас  дума и всеки даден  урок допринесъл да направи още  една крачка напред в жизненият си опит, ще бъдат ваше творение и ще носят вашият отпечатък.                        Вие, ден след ден както при строежа на къща, с една дума, с една усмивка а, може би само с едно изречение ще изграждате тухла по тухла неговият характер.                        И децата ни ще бъдат нашата творба.                        И всяко дете което и да погледнем, ще бъде нашето дете.                         Всяко малко същество, което ние подкрепяме е един подарък за нас в бъдещето.                        Пожелавам, герои като Чичо Едже, които съзнателно са посветили живота си за човешкото развитие и бъдеще и са поставили основите в образованието на младото поколение винаги да съществуват.                        Посвещавам тази книга на Чичо Едже и на истинските, незнайни героите с незапомнени имена.                        Сега съм сигурен, че  ви е любопитно, какво съм направил с флага, на който беше изрисуван един топ и лика на Ататюрк…                        Къде, ли се намира сега?                       Това е тайна…                       Но искам да знаете, че                        Флагът се развява на много сигурно и добро място... Автор:  Джан Акън . .                                         Кой е Али Саип Едже                        Али Саип Едже е роден град Измир ( Турция). Баща му е Хюсеин а, майка му Хатидже.                        През 1910 година завършва военната академия с отличие. Участва в I. световна война,  в битките при Суецкият канал и Чанаккале, където придобива големи успехи. В тези боеве бива ранен сериозно и загубва възможността си  да има деца. След   продължително и трудно лечение в Австрия и Германия се завръща в страната си. Въпреки дългото лечение в чужбина, той неможе да възвърне  своето предишно  здраве. През 1934 година се пенсионира  поради сериозни увреждания и се установява  да живее в град Балъкесир                       От тази дата нататък Чичо Едже  се посвещава на Турската народна просвета и се отдава изцяло за възпитанието и образованието на децата. Става техен  учител, любимец и герой. Ходи по всички училища в Балъкесир и дава уроци по добродетелност, нравственост и трудолюбие и спечелва обичта  и симпатията на  всички ученици. От обич, нежно го наричат с името" Чичо Едже"което, означава учител на мъдростта. Със наследеното от баща си и спестяванията от ветеранската си пенсия, той подпомага отварянето на  12 училища в селата около Балъкесир…В същото време продължа  да изнася, лекции  по училищата и  придобива обичта, доверието  и уважението на населението.                        Чичо Едже, смяташе също  да отвори, и едно училище в центъра на Балъкесир. Това наистина става реалност и бива построено Основното  училище "Чичо Едже" под ръководството на Областният управител на града, уважаемият  г-н Ниязи Акъ и сумата  в размер 80.000 лири,  дарена  от Чичо Едже.                        Ветеранът, Командир- Майор от войната за независимост, воювал на фронта в Чанаккале и Суецкият канал, Али Саип Едже беше впечатлил всички граждани на град  Балъкесир, и беше станал техен любимец и герой.  Неговите съграждани от обич, уважение и благодарност към него, дадоха името „Чичо Едже" на своите булеварди, улици, училища и библиотеки, с надеждата името на героя им, да не се забравя, и да бъде пример, и гордост, и за идващите поколения. . .                  . .                        Чичо Едже умира на 25 януари 1975 г. след тежко и неизлечимо заболяване. Погребан е в Гр. Балъкесир  в гробищният парк " Башчешме"в близост до входа. Нека духът му да почива в мир.                                                                                                                                                     &nb sp;                                          Балъкесир                                                                                                                                                              &nb sp;                                                                                                 Балъкесир е град,който е  изпълнен с гордост с всеки свой исторически период. Той е лю лка на цивилизацията, притежаващ  и четирите климата по земите си. Град със собствена история, в който не са живели чуждоземци, но с лице обърнато към бъдещето и развитието  нагоре и напред.                        Балъкесир е един необикновено красив и прекрасен град, прославен с танца зейбек, килимите, морето, маслините, есенциите си и  традиционният  си сладкиш хьошмерим.                        Балъкесир е свидетел на времената и знае как да се грижи, защитава, обича, и отдава заслужената стойност на земите си, където живеят и се развиват, милите му  и топлосърдечни  жители.                        Град Балъкесир е  един от любимите градове на Ататюрк и е известен  с направената  от него знаменита  реч  в джамията „Паша Джами", а също така и със своите неповторими и именити   герои:                       Ветерана Чичо Едже, Мехмет Пехливан от Куртдере и Тюлюкабаците  от самоотбранителните, доброволни отряди. Балъкесир                        Балъкесир е град в Турция, административен център на вилаета Балъкесир. Градът е част от административния регион Мармара.                        Населението на града e 315 436 жители. От района на града се изнасят главно продукция извличана от широко застъпеното маслинопроизводство. Балъкесир е популярна дестинация за туристи от Турция и чужбина, на които служи като изходен пункт за преоткриването на красивата околна област и близката планина Ида или Каз Дагъ (на турски Kaz Dağı). Край Балъкесир са останките на римския град Адрианутерий, носещ името на император Адриан. . Чанаккале                        "Чанаккале е град, който се намира на стратегичско място от геоографска гледана точка. Той е разположен от двете страни на протока Дарданели, свързващ Мраморно и Егейско море. Посредством полуостров Галиполи той "стъпва" на европейския бряг, а чрез полуостров Бига брегът на Чанаккале докосва азиатския континент. Редовно между двата бряга плават фериботи, а заедно с пристанищата в Карибита, Галиполи, Бозджаада и Кючуккую, е марината, където акустират луксозни яхти, преминаващи през протока Дарданели. Често плавателните съдове са собственост на туристи, които са избрали Чанаккале за своята почивка на място с богата история, легенди и природни дадености", осведомяват ни туроператори, представящи града и областта като туристическа дестинация. Препоръчват се хотели, достъпни за джоба на българските пътешественици.                        Във времето, когато тези земи са част от Византия името на днешния Чанаккале е Δαρδανέλλια (Дарданелия), от където произлиза и името на протока свързващ Марморно и Бяло море и на който е разположен самия град. Сегашното название на града, показва, че преди е бил център на грънчарството ( Чанак калеси „Грънчарската крепост" или 'Чанаккале). Сред атракциите там са, разбира се, руините на наблизо намиращата се древна Троя. Възпята е от Омир в творбата "Илиада", а открита за нас от германския археолог Шлиман. Прочутият Троянски кон – дървена постройка, чрез която с хитрост гърците нахлуват и опустошават селището, иначе реквизит от филма с участието на Брад Пит, може да се види в центъра на града – по крайбрежната алея. При археологически разкопки на територията на Троя са открити доказателства за 9 независими периода на заселничество – от 3000 г. пр. Хр. до 400 г. сл. Хр./, като налице са и останки от укрепените стени, защитавали града цели 10 г.                        Хиляди години по-късно Чанаккале помни и друга историческа битка пoвремето на Първата Световна война. През 1915 г. под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк турската армия успява да защити територията си от чуждите войски и града печели името "Чанаккале Непревземаемия". В чест на 500 000 войници, загубили живота си на Галиполи, полуостровът е превърнат в национален парк на възпоменанието. В него има австралийски, английски, френски и новозенладски военни паметници – в чест на загубилите – и битката, и живота си. Изграден е огромен мемориал – с височина 42 метра, за да се почете паметта им – сега задължителна спирка при туристическата обиколка на града, както и на ученическите екскурзии от всички краища на Турция.                        На 25 април се чества годишнината от сухопътните сражения при Чанаккале, "променили хода на историята и съдбата на турския народ", бодро ни осведомява телевизия ТRT-world. Тази година хиляди пристигнали от Австралия и Нова Зеландия, за да "отдадат почет пред своите прародители загинали във войната". Честванията на 94-ата годишнина започнали с утринна церемония в залива Анзак, включваща едноминутно мълчание и почетен салют. Слово произнесъл "от името на турските въоръжени сили" щабен подполковник Ерсин Кая. На присъстващите той съобщил, че "сраженията при Чанаккале са пълни с големи подвизи". Мевляна Джелаледин Руми . . началото на началото. роден в 1207 в Балх, в пределите на Персийската империя. днес това са земите на Афганистан. бащата Баха-е Валад е религиозен водач и учител. пътят. заплаха от монголско нашествие и семейството поема на път.  пътуването преминава през свещените земи на Мека и Средния Изток. и достига Коня - днешна Турция. където завършва. приемник. след смъртта на бащата Баха-е Валад,  Джеллаледин Руми поема поста на духовен учител,  религиозен водач на школата. срещата със С. 36 години след появяването си на бял свят Руми среща Шамс Табризи. и тази среща ще остане в историята - като най-значимата в живота му. Шамс ал-Дин от Табриз е дервиш поел по духовния път на Любовта. две души се срещат и се пре-откриват една в друга. Руми и Шамс прекарват дните си заедно в медитация и разговори. в продължение на месеци те не се откъсват един от друг. Шамс показва на Руми пътя на Любовта към Бога. чрез музиката, танца и поезията. раздялата+болката. един ден Шамс изчезва. болката на Руми е голяма. Шамс отделичил поета от учениците и поклониците му. а те от своя страна му отговорили с ревността си и го прокудили. Джеляледин Руми се уединява в скръбта си по загубения приятел. болката си той излива в рими. историята казва - че това са първите строфи на Руми. завръщането на любимия. учениците на Руми, в желанието си да върнат Учителя,  потърсили Шамс и го върнали обратно в Коня при Джеляледин Руми. радостта голяма изпълва сърцето на поета. всичко за миг е по старому. те танцуват, пеят, пишат. но злобата и ревността не са изчезнали. и Шамс отново изчезва и никога повече не се връща. историята мълчи, хората говорят. какво се е случило с Шамс? някой казват, че е бил убит от учениците на поета. други пък, че е било време да си тръгне и той го е направил. вече нямало с какво да помогне за духовното развитие на Руми. както се появява, така и изчезва. след като остава дълбока следа. поетът. поезията на Руми е израз на любовта и болката. стихове живи и след осем столетия. думи, които сякаш извират от твоето сърце. Диванът на Шамс, Маснави, Рубайят. известните творби. и още. Мактубат - Кратки посвещения на Бог. Маджалис-и Сабах - Утринни съвещания. Фихи ма Фихи - Това, което е в това - сборник беседи и разговори. [поема на Руми]  Танцувай, когато се разтваряш с гръм и трясък. Танцувай, когато своята превръзка си разкъсал. Танцувай насред апогея на борбата. Танцувай така, че кръвта ти да се превърне в танц. Танцувай и когато си истински свободен. Не навеждай главата си до земята – вдигни я във екстаз. Като праскова стани, събудена от пролетта – целият усмивка, целият екстаз. Смея се с цялото си тяло, като роза, а не само с устните си. Захвърлил съм себе си през глава, за да застана гол с Краля на Пролетта. Този, който не е луд, за Теб е богохулник. Този, който не е разбит от Теб – той няма душа. Не бих нарекъл всемирния Разум "разумен", докато не го видя луд и обезчестен от страст. Бъди жив, бъди жив в Любовта! Мъртвите не могат да направят нищо. Кой е жив във този свят на призраци? Този, чиято любов не спира да се ражда. Диванът на Шамс от Табриз. сборник с мистични оди, написани в знак на обич към Шамс. 40 000 стиха плод на страданието от раздялата. създаването на Големия диван продължава 30 години. от раздялата с Шамс до последните дни на Руми. Маснави. най-известното сред произведенията на Руми. 26 000 стиха, 6 тома мерена реч, 13 години. поетичният модел : маснави. всеки два полустиха на един стих се римуват помежду си. Маснави. поредица от разкази и поучителни истории в рими. взаимствани от Корана, фолклора и опита в единението с Бог. всяка история онагледява идеите на поета за морала, религията. Рубайят. 1659 четиристишия. по тях се пеят песни на суфи събирания и сема церемонии. някои са писани, докато Шамс все още е бил до поета. други – след раздялата им. сватба с Вечността. 1273 e годината на смъртта на поета. Мевлеви. синът на Джеляледин Руми Султан Уалад е неговият приемник. той е основал на Мевлеви. известна и като Вихрените дервиши или като суфизъм. Въртящите се дервиши, заради ритуалния танц на Руми. поезията на сина е източникът на информация за живота на Руми. суфизъмът. суфизъмът се основава на любовта, привличането, танца и мира. човек е микросвят, по пътя на себепознанието той се докосва до макросвета. танцът. ритуалният танц Сема [sema] е въртене около собствената си ос. три фази го описват най-добре. опознаването но Бога, съзирането на Бога и единението с Бога. в първата фаза се завърташ три пъти. във втората фаза сваляш горните си дрехи. освобождаваш душата от земните грижи. в третата фаза бавно започваш да се въртиш. дясната ръка е вдигната нагоре, чрез нея приемаш волята на Бог. лявата ръка сочи надолу, с нея раздаваш приетото от Бог на хората. имената на поета. роден като Маулана Джелаледдин Мохаммад Маулави Балхи Руми. в Индия известен като Маулана Рум. среща се като Джелаледдин Руми, Джелаледдин Балхи. Маулана, на турски Мевляна – божествен учител, или Маулави. просто Руми.        Взето от:  Сайтът на Една Жена http://www.jenite.net/2009/02/poet-celaleddin-rumi.html ***** Mr Can AKIN *****                                       He was born in 1963 and is known by the foreigners, a fan of Mevlana and turk, living abroad, worked for various duties at the Ministry of Internal Affairs and the General Directorship of Afforesting and Erosion Control of the Ministry of Agriculture and Forest, retired from the same institution in a successful register… He's the Turkey advisor af a foreign foundation.                                     He is also known via his articles against Global Warming, Terror, Narcotic and Child Pornography beside his love for poems, which is special to him.                                     Also, he is a photograph artist, the photographs taken by him during Şebb-i Aruz Ceremonies of Mevlana in Konya in 2005, are attracted attention and demand very much because UNESCO announced the year 2007 as the Peace and Affection Year of Mevlana. He exhibited his photographs in digital environment in Germany, Netherlands, Belgium, France, Luxemburg and Cyprus abroad. He opened 12 exhibitions one after another in Turkey in 12 months in April, 2007 and broke a record hard to reach through the approximately 250.000 visitors. Also, millions of people visited his internet site and followed up the photographs and videos of the exhibitions.                                      At the date 10.10.2010 the year of Balıkesir citizens 16.000 people visited two photo exhibitions of 'Hairy Squashes of Balıkesir'.In addition millions of people watched the photoes and videos of the exhibitions on internet.                                      At the date 10.10.2010 the story book titled'Uncle Ece The Ghazi and Little Can'and the poetry book titled 'I love You' which he published with author, poet and  translator Nilufer Dursun are sold in abroad in America, Australia and England.                                     He prefer to use the name "Cosmic Poems" in turkish and World Literature firstly and released his album of Cosmic Poems "I Can Never Leave You" with this name with the poet Nilgün NART. Thus, they started a new school in the poem art. They became the innovators of a new trend in their poems through an exposition also including the whole cosmos; their subjects are the creation love. The album of Cosmic Poems "I never leave you" was liked and was listened mostly in Europe and America on internet and became number one.                                     The poet using a language free of non essentials and affectations in his poems, known as Can from Dusseldorf in Germany, Dr. Dream in America, Mr. Mikado Kamekido in Japan, Mr. Can AKIN in Turkey, sends his poems to the internet addresses of his fans over 1.250.000 every week. And this number increases day by day.                                     His poems have been translated into English, German, Bulgarian, Spanish and Azerbaijani, Turkish. ***** Mr Can AKIN *****                                       Nació en el año 1963. Reconocido por los turcos y en el extranjero por su admiración a Mevlana. Fue director general del Control de las Erosiones y de la Deforestación en el Ministerio de Agricultura y Bosques, jubilándose en el mismo establecimiento, luego de asistir a varias misiones del Ministerio de Asuntos Interiores. Fue asesor de empresas extranjeras en Turquia.                                      En la medida de sus posibilidades ha visitado los centros de arte y museos más importantes de muchas ciudades, en Alemania, Holanda, Bélgica, Francia, Luxemburgo, Chipre, Italia, comoen la ciudad del Vaticano, y en Azerbaycan                                     Además de la autoría de sus poemas de amor, es reconocido por sus escritos en contra de la pornografía infantil, el Calentamiento Global, el Terrorismo y la Drogadicción.                                      Además participó como artista fotográfico en el año 2005 en la ciudad de Konya, durante el homenaje a Mevlana y luego fue solicitado por la UNESCO en el año 2007, que fue declarado el Año del Amor a Mevlana.                                     Estas fotografias digitales fueron expuestas en Alemania, Holanda, Bélgica, Francia, Luxemburgo, Chipre y también en Turquía desde abril del año 2007, realizó 12 exposiciones, estimándose la presencia de 250.000 personas que visitaron la exposición, siendo un récord difícil de batir.                                     El 10.10.2010 realizó en la ciudad de Balikesir de Turquía, la segunda exposición fotográfica : "Balıkesir Tülükabakları", visitada por 16.000 personas... Al mismo tiempo, esta exposisión fue seguida por millones a través en los sitios de internet a través de sus videos.                                      El 10.10.2010 durante su exposición fotográfica, publicó con la poeta-pintora Sra Nilüfer Dursun sus libros traducidos al idioma inglés, el libro de cuentos : "Uncle Ece The Ghazi & Little Can" y el libro de poemas llamado "I LOVE YOU", y que han sido presentados para la venta fuera de su Patria, en Inglaterra, Australia y América...                                     A través del poeta en Turquía y el Mundo Literario se está usando por primera vez, el nombre de " POEMAS COSMICOS " ; y así con el título " "Senden Hiç Ayrılmadım ki", el poeta Nilgün NART ha publicado un Album con sus Poemas Cósmicos. Asi mismo, nuevas poesías se están publicando, todas para servir al amor en todo el Universo; de este modo el poeta-escritor ha sido el pionero en esta nueva corriente poética.                                      El Album de Poemas Cósmicos "Que Nunca Me Separe de Tí ", es el más buscado en Europa y América por Internet y escuchado por numerosas fans.                                       Las poesías están escritas en un lenguaje sencillo y son enviadas por el poeta, que es conocido en América como Dr. Dream, en Japón Mr Mikado Kamekido y en Turquía Mr Can AKIN, a las direcciones de internet de sus fans, alrededor de 1.250.000 por semana. Y este número aumenta todos los días. ***** Can AKIN *****                                       Он родился в 1963 и известен иностранцами как поклонник Мовлана и Тюрк, который живет за границей, проработав на различных должностях в Министерстве Внутренних дел и в Всеобщем Руководстве Контроля за Засаживанием леса и Эрозией Министерства Сельского Хозяйства и Леса, с того же самого учреждения успешно вышел на пенсию.                                      Он также известен статьями против Глобального потепления, Террора, Наркотика и Детской Порнографии, кроме его стихов про любовь, которая отличается от других.                                     Кроме того, он - художник фотограф, фотографии, которые он снял во время  Церемонии Шабби-Аруз в Конье в 2005ом году привлек к себе большое внимание и интерес, так как ЮНЕСКО объявил 2007 год Годом Мира и Привязанности к Мовлане. Он показал свои фотографии в цифровой среде в загранице - в Германии, Нидерландах, Бельгии, Франции, Люксембурге и Кипре. Он открыл в апреле 2007 один за другим 12 выставок в Турции в течении 12 месяцев и установил рекорд, собирая приблизительно 250.000 посетителей. Кроме того, миллионы людей посетили его сайт и посмотрели фотографии и видео с его выставок.                                     Он впервые использовав название "КОСМИЧЕСКИЕ СТИХИ" в Турецкой и Мировой Литературе, и под этим ж названием выпустил свой альбом Космических Стихов «Я никогда не расставался с тобой» вместе с поэтом Нилгюнь Нарт представил во вниманию общества. Таким образом, они создали новую школу в искусстве стихотворения. С подробными изложениями в стихах, темы которых стало Созидательная Любовь, включая в себя целый Космос, стали новаторами, передовыми в новый течении. Альбом Космических Стихов «Я никогда не расставался с тобой», любили и слушались главным образом в Европе и в Америке по Интернету и стали номер один.                                     Поэт, используя не сложный язык в стихах, известный как Джан из Дюссельдорфа в Германии, доктор Dream в Америке, Mikado Kamekido в Японии, г Can AKIN в Турции,  эти стихи отправляет каждую неделю в интернет-адреса его поклонников более чем 1.250.000. И это число увеличивается день за днём. ***** Can AKIN *****                                       Der im Ausland Lebender und Türkei und Mevlana Bewunderer, Generaldirektor des Ministeriums für Landwirtschaft und Forsten, Abteilung der Aufforstung und Erosionsschutz a. D, zugleich verschiedene Positionen im Innenministerium, die er erfolgreich ablegte, im Ausland bekannt und geschätzt, wurde 1963 geboren.                                     Mit einer sich selbst bestimmten Art und weise Schreibt er seine Liebesgedichte. Auch ist er bekannt durch Verfasste Artikel und Schriften gegen den Terror, Kinderpornografie und Drogen.                                     Can Akin ist ein Fotokünstler, und hat im Jahre 2005 bei der Festlichen Zeremonie zu Ehren Des Mevlana, in Konya, mit eine Reihe von Bildern das Interesse auf sich gezogen und bewirkt, das UNESCO das Jahr 2007, als das Jahr des„ Mevlana Sebb-i Aruz" als das Jahr der Liebe und des Friedens Erkoren hat. Seit dieser Zeit sind seine Bilder gefragt, bewundert und Ausgestellt unter anderem in Deutschland, den Niederlanden, Belgien, Frankreich, Luxemburg sowie in Zypern.                                     Im April 2007 hat Akin in der Türkei in 12 Monaten 12 Ausstellungen vorgestellt, und somit einen Besucherrekord von über 250.000 aufgestellt. Diese zahlen sind schwer einzuholen und werden nur noch von sich selbst getoppt, indem die Besucher im Internet, seine Ausstellungen und Videos Millionen fach, anklicken.                                     Ein, in der Türkischen und der Welt Literatur neuartiger begriff „ KOSMISCHE GEDICHTE „ ist in gemeinsamer Arbeit mit der Türkischen Dichterin Nilgün NART entstanden Erschienen im gleichnamigem Album, das Gedicht „ Nie Hab` Ich mich von dir Getrennt" ist in Europa und Amerika auf den ersten platz der Internet Besucher.                                     In seinen Gedichten bevorzugt Can Akin eher die „ Mundart „ und ist in Deutschland als der Düsseldorfer Can, in den Staaten als Dr. Dream, in Japan als Mr Mikado Kamekido und Letztlich in der Türkei als Mr Can Akin bekannt. Seine Gedichte werden Woche für Woche von mehr als 1.250.000 Internet User gelesen, die zahl ist steigend. ***** Can AKIN *****                                       1963-cü ildə doğulan, Ölkə xaricində yaşayan Türk və Mövlanə pərəstişkarı əcnəbilər tərəfindən tanınan, Əkinçilik və Meşə Nazirliyi Ağaclandırma və Erroziya İdarəsinin Ümumi Müdirliyində və Daxili İşlər Nazirliyində müxtəlif vəzifələrdə çalışaraq eyni təşkilatdan müvəffəqiyyətlə təqaüdə çıxmışdır.                                      Özünəməxsus sevgi şeirlərinin yanaşı, Qlobal İstiləşmə, Terror, Narkotik və Uşaq Pornoqrafiyasına qarşı yazıları ilə tanınmaqdadır.                                     Bundan başqa, fotoşəkil sənətçisi olub, 2005-ci ildə Konya Mövlanə Şəbbi Aruz Mərasimləri əsnasında çəkdiyi fotoşəkilləri, UNESCOi-nun 2007-ci ili Mövlanə Hüzur və Sevgi İli elan etməsi ilə bağlı çox böyük maraq və tələb ilə qarşılaşmaqdadır. Fotoğraflarını dijital mühitdə xaricdə Almaniya, Hollandiya, Belçika, Fransa, Lüksemburq, Kiprdə sərgiləmişdir. Türkiyədə Aprel 2007- də 12 ayda ardıcıl olaraq 12 sərgi açaraq təxminən 250.000 adam ziyarətçi sayına çatması ilə bir rekord qazanmışdır. Bundan başqa, internet saytını milyonlarla adam ziyarət edərək sərgilərin fotoşəkil və videolarını izləmişlər.                                     Türkiyə və Dünya Ədəbiyyatında ilk dəfə "KOSMİK ŞERLƏR" adını istifadə edərək və bu adla "Səndən Heç Ayrılmadım ki" Kosmik Şerlər Albomunu Şair Nilgün NART ilə ictimaiyyətə təqdim etmişdir. Bununla da şer sənətində yeni bir məktəb yaratmışlar. Mövzusu Yaradılış Sevgisi olan, bütün bir Kainatı da özünə daxil edən bir izahatla şerlərində yeni bir axının qabaqcılı olmuşlar. "Səndən Heç Ayrılmadım ki" Kosmik Şerlər Albomu, Avropa və Amerikada internetdə ən çox bəyənilərək və dinlənilənlər sırasında bir nömrə olmuşdur.                                     Şerlərində sadə bir dil istifadə edən, Almaniya da Düsseldorflu Can, Amerikada Dr Dream, Yaponiya da Mr Mikado Kamekido, Türkiyədə də Mr Can AKIN kimi tanınan Şair, bu şerlərini hər həftə 1.250.000 i aşan pərəstişkarlarının internet ünvanına göndərməkdədir və bu ədəd hər gün artmaqdadır. ***** Can AKIN *****                                       Roden prez 1963 godina jiveest dilgo vreme izvin Rodinata si Turziya. Poznavan i Obicthan ot Potcitatelite na Mevlana. Rabotil dilgi godini v Ministerstvoto na zemedelieto i gorite, na glavna redaktciq na Zalesqvane i eroziqta na kontrol i Ministerstvoto na vitrescnite raboti zaemaasc nay- razlicni postove i uspescno pensioniran                                     B dopilnenie ki sobstvenite si stihove za lyubov, globalno zatoplqne, terorizma, narkotitcite i pisaniqta protiv detskata pornografiq                                      Schto taka fotograf. Prez 2005 g snimanite snimki v Konya po vreme na tseremoniqta Mevlana-и Aruz Şebb. Po vreme na tseremoniqtqta Mevlana-и Aruz Şebb prez 2007g, tazi godina be obqvena ot Yunesko za godina na Mevlqnq Mir i Lyubov. Poradi ogromniq interes snimkite sa mnogo tirseni i izlagani na razlihi izlojbi v Turrciq i v Sveta.V Germaniya, Belgiya, Franciya, lyuksenburg, Kipir.V turciya prez april 2007 edno sled drogo sa izlagi 12 izlojbi interesit e ogromen. Za 12 izlojeniq priblizitelno posetitelite nabroqvat nad 250.000 dushi, osven tova pazglejdaiqta v internet stranitcite na snimkite ivideotata e ogromen miliyoni snimki i videota sa razglejdani i svalqni.                                     V turskata i svetovna literatura za pirvi pit be sizdaden albumit „ Kosmicheski Stihove" V tozi album sis sideystvieto na poetesata Nilgün Nart be napraven i izlojen za pochitatelite na poeziqtq pod imeto „Ot teb ne se razdelih izobshto". Taka be otvorena nova stranitca v izkustvoto na poeziyata sidirjashta stihove za vseleneta, luobovta, edinstvoto, mira... Taka „ Ot teb ne se razdelih izobshto" stana avagard na edno novo dvijenie. Albumit „ Kosmicheski stihove" e mnogo haresvan i e satanal nomer edno v Evrova i Amerika, slushayki i gledayki ot internet                                           Izpolzvayki yasen i razbiraem ezik. V Germaniya poznavan nod imeto Can ot Dusseldorf, v Amerika Dr Dream, в Япония, г-н Mikado Kamekido i v Turcia Poetit Can AKIN, negovite stihove bivat mnogo haresvani i spodelqni ot negovite pochitatei, stihovete vsqkq sedmitca bivat izprashtani na 1.250.000 i pove che pochitateli po internet. I broqt im vseki den narastva.. ***** Can AKIN *****                                       Yurtdışında yaşayan Türk ve Mevlana hayranı yabancılar tarafından tanınan 1963 doğumlu Can Akın, Tarım ve Orman Bakanlığı Ağaçlandırma ve Erozyon Kontrolu Genel Müdürlüğünde ve İçişleri Bakanlığında çeşitli görevlerde bulunarak aynı kurumdan başarılı bir sicille emekli olmuştur. Yabancı bir kuruluşun Türkiye danışmanlığını yapmaktadır...                                     Olanakları ölçüsünde yurt dışındaki müzeleri ve sanat merkezlerini gezme olanağı yarattı. Almanya, Hollanda, Belçika, Fransa, Lüksemburg, Kıbrıs, İtalya, Vatikan, Azerbaycan'ın bütün kentlerinde bulunan önemli müze ve sanat merkezlerini görme inceleme olanağı bulmuştur.                                     Kendisine özgü aşk şiirlerinin yanı sıra, Küresel Isınma, Terör, Uyuşturucu ve Çocuk Pornografisine karşı yazıları ile tanınmaktadır.                                     Ayrıca, fotoğraf sanatçısı olup, 2005 yılında Konya Mevlana Şebb-i Aruz Törenleri esnasında çektiği fotoğrafları, UNESCO'nun 2007 yılını Mevlana Huzur ve Sevgi Yılı ilan etmesinden dolayı çok büyük ilgi ve talep ile karşılaşmaktadır. Fotoğraflarını dijital ortamda yurtdışında Almanya, Hollanda, Belçika, Fransa, Lüksemburg, Kıbrıs'ta sergilemiştir. Türkiye'de Nisan 2007'de 12 ayda ardı ardına 12 sergi açarak, tahmini 250.000 ziyaretçi sayısıyla ulaşılması güç bir rekor kırmıştır.                                    10.10.2010 Dünya Balıkesirliler Yılında ise Balıkesir'de "Balıkesir Tülükabakları" fotoğraf sergilerini 16.000 kişi ziyaret etmiştir. Ayrıca internet sitesini milyonlarca kişi ziyaret ederek sergilerin fotoğraf ve videolarını takip etmişlerdir.                                     10.10.2010 tarihinde yazar, şair ve çevirmen Nilüfer Dursun ile İngilizce olarak çıkardığı "Uncle Ece The Ghazi & Little Can" Öykü kitabı ve "I Love You" isimli şiir kitabı Yurt Dışında Amerika, Avusturalya ve İngilterede satışa sunulmuştur...                                     Türkiye ve Dünya Edebiyatında ilk defa "Kozmik Şiirler" ismini kullanarak ve bu isimle "Senden Hiç Ayrılmadım ki" Kozmik Şiirler Albümünü, Şair Nilgün NART ile piyasaya çıkarmıştır. Böylece şiir sanatında yeni bir ekolu da başlatmışlardır. Konusu Yaradılış Sevgisi olan, bütün bir Evreni de içine alan bir anlatımla şiirlerinde yeni bir akımın öncüsü olmuşlardır. "Senden Hiç Ayrılmadım ki" Kozmik Şiirler Albümü, Avrupa ve Amerika'da internet üzerinde en çok beğenilerek ve dinlenerek bir numara olmuştur.                                     Şiirlerinde yalın bir dil kullanan, Almanya da Düsseldorflu Can, Amerika'da Dr. Dream, Japonya'da Mr Mikado Kamekido, Türkiye'de de Mr Can AKIN olarak tanınan Şair, bu şiirlerini her hafta 1.250.000'i aşkın hayranlarının internet adresine göndermektedir. Ve bu sayı her gün artmaktadır.                                     Şiirleri, İngilizce, Almanca, Bulgarca , İsponyolca ve Azerbaycan Türkçesine çevrilmiştir. ***** Şiir Cd   01 - SENDEN HİÇ AYRILMADIM Kİ      "Senden Hiç Ayrılmadım Ki " Kozmik Şiirler - COSMIC POEMS - KOSMISCHE GEDICHTE Nilgün Nart - Can AKIN Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız... http://www.turklider..org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=4945&ItemIndex=51 2010 YILI SERGİLERİ Can AKIN "BALIKESİR TÜLÜKABAKLARI" SERGİLERİ 13 - Balıkesir Tülükabakları - Can AKIN Fotoğraf Sergisi Yer : Balıkesir Devlet Güzel Sanatlar Galerisi Balıkesir Saat Kulesi Yanı Sergi Tarihi: 6 - 15 Eylül 2010 Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 2.000 ( 56 gazeteci 9 TV kanalı 7 yabancı basın 264 Sanatçı iştirak etmiştir. Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=16919&ItemIndex=0 14 - Balıkesir Tülükabakları - Can AKIN Fotoğraf Sergisi Yer : Balıkesir Yaylada AVM Sanat Galerisinde Sergi Tarihi: 16 Eylül - 05 Ekim 2010 Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 14.000 Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=17062&ItemIndex=1 Can AKIN 2008 YILI MEVLANA FOTOĞRAF SERGİLERİ 12 - Can AKIN "Mevlana Konulu" Fotoğraf Sergisi Samsun Yeşilyurt Alışveriş ve Yaşam Merkezinde… Yer: Yeşilyurt Alışveriş ve Yaşam Merkezi - Samsun Sergi Tarihi: 6  Eylül - 6 Ekim 2008 Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 150.000 Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=10708&ItemIndex=4 ***** 11 - "Can AKIN Mevlana Fotoğraf Sergisi" İzmir Alsancak Frida Sanat Evinde Yer: Frida Sanat Evi 1456 sk 96-2 Alsancak -İzmir Sergi Tarihi: 10 - 24 Ocak 2008 Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 1.500   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=8775&ItemIndex=14 2007 YILI SERGİLERİ 10 - " Can AKIN Mevlana Fotoğraf Sergisi" Yer: Hakan Çeken Kültür Merkezi Urla - İzmir Sergi Tarihi: 30 Kasım - 10 Aralık 2007 Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 7.500   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=8516&ItemIndex=0 ***** 9 - " Can AKIN Mevlana Fotoğraf Sergisi" Yer: Milli Piyango Talih Kuşu Sanat Galerisi - Kızılay - Ankara Sergi Tarihi: 02 Ekim -  10 Ekim 2007   Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 3.000   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=7845&ItemIndex=2 ***** 8 - "Can AKIN Mevlana Fotoğraf Sergisi" Yer: Tarot Galeri - Cafe / Turgutreis - Bodrum Sergi Tarihi: 04 Ağustos -  04 Eylül 2007   Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 3.500   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=7330&ItemIndex=0 ***** 7 - "Türk-Amerikan Dostluğundan Yansımalar" Fotoğraf Yarışmasına Katılan Ödül Alan Eserler. Yer : Türk - Amerikan Derneği  "Turkish - American Association"- Çankaya - Ankara Sergi Tarihi: 7 Haziran - 7 Temmuz 2007 Tahmini Ziyaretçi Sayısı : 4.000 Fotoğrafım : "Mevlana Fotoğraflarının Getirdiği Türk - Amerikan Dostluğu" Fotoğraflar Toplantı Odasında Devamlı Sergilenmektedir..   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız.. http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6687&ItemIndex=7 ***** 6 - " Can AKIN Mevlana Fotoğraf Sergisi " Yer: Neva Sanat Ve Gelişim Merkezi - Bilkent / Ankara Sergi Tarihi: 18 Mayıs - 18 Haziran 2007 Tahmini Ziyaretçi Sayısı : 3.000   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız... http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6613&ItemIndex=5 ***** 5 -  " Can AKIN Mevlana Fotoğraf Sergisi"  Beypazarı  Festivali Ankara Yer: Beypazarı Belediyesi Halk Evi Beypazarı - Ankara Sergi Tarihi: 02 Haziran - 03 Haziran 2007 Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 50.000           Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6727&ItemIndex=2 ***** 4 -  "Can AKIN Mevlana Fotoğraf Sergisi" Türk- Amerikan Derneği Ankara Yer: M.Emin Hekimgil Sanat Galerisi "Turkish - American Association" Çankaya - Ankara Sergi Tarihi: 15 Mayıs  - 31 Mayıs 2007 Tahmini Ziyaretçi Sayısı : 3.000   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız... http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6622&ItemIndex=2 ***** 3-  " Can AKIN Mevlana Fotoğraf Sergisi" Zonguldak Valiliği Yer: İl Kültür Ve Turizm Müdürlüğü Atatürk Kültür Merkezi - Zonguldak Sergi Tarihi : 21 Nisan - 30 Nisan 2007    Tahmini Ziyaretçi Sayısı : 4.000   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız.. http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6533&ItemIndex=3 ***** 2 - Giresun Valiliği Emniyet Müdürlüğü "Polis Sergisi" (Karma Sergi ). Yer: İl Kültür Ve Turizm Müdürlüğü "Can Akengin Sanat Galerisi"  Giresun Sergi Tarihi: 09 Nisan - 11 Nisan 2007 Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 3000   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız... http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6503&ItemIndex=0 ***** 1 -  İstanbul Valiliği Emniyet Müdürlüğü "Sanatçı Polisler Sergisi" Yer: Yeminli Mali Müşavirler Odası Sanat Platformu İstiklal Caddesi No: 302 Beyoğlu / İstanbul… Sergi Tarihi: 03 Nisan - 10 Nisan 2007 Tahmini Ziyaretçi Sayısı: 5.800   Bilgi Ve Fotoğraflar İçin Tıklayınız... http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6396&ItemIndex=0 Can AKIN Ses TV de Hayal Perdesinde Mevlana Fotoğrafları İle İzlenme Rekorunu Kırdı. YAPIMCI Mehmet Tahir İkiler, KONUKLAR : Abdurrahman Antakyalı, Can AKIN http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=7197&ItemIndex=1  Can AKIN TRT 1 Stüdyo Ankara Ve Polis Radyosunda Mevlana Fotoğrafları Tanıtımında İzlenme Rekoru Kırdı. http://www.turklider..org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6819&ItemIndex=3 Türkçe - İngilizce Kitapları - Turkish-English Books . Stories Of Memory - In Balikesir City Uncle Ece And Little Can - Written By: Can AKIN http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=8866 Türkçe - İngilizce - Poet Mr Can AKIN - Poet Nilufer DURSUN Poetry Book - Love - I Love You http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6002&ItemIndex=49 TÜRKÇE - İNGİLİZCE MEVLANA ŞİİRLERİ - Turkish-English Rumi Poems Can AKIN & Nilüfer DURSUN MANEVİ İKLİMLER OZANI MEVLANA -  POET OF THE MORAL CLIMATES MEVLANA http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6075&ItemIndex=47 "ASK"  - SENI SEVIYORUM - SIIR KITABI - Can AKIN http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=8966&ItemIndex=11 Balıkesir'de Gazi Ece Amca Ve Ben Öykü Kitabı - Yazar: Can AKIN http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=3066&ItemIndex=101   Balikesir Ciudad, Su Héroe Ece Amca Y Yo Escribir: Can AKIN - http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=4900&ItemIndex=60   В Балъкесир Чичо Едже И Аз- Писател: Джан Акън-Разказ  http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=9121&ItemIndex=17 E - MAIL ADRESİ mr_canakin@hotmail.com Akın Can | Kartınızı Oluşturun

Mr CAN AKIN - Poet,Author, Translator Writer,International Photographer

Mr CAN AKIN - Autor, Escritor Traductor,Poeta,Fotógrafo Internacional

Mr CAN AKIN -  著者、翻訳者ライター、詩人、国際的な写真家

Mr CAN AKIN - 作者，译者的作家，诗人，国际摄影师

 

Poet Mr Can Akın -Poetry Book - Love - I Love You
http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6002&ItemIndex=49

Stories OfMemory - Uncle Ece & Little Can - Written By: Mr Can AKIN

http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=8866&ItemIndex=18

Español " MiCiudad Balikesir, Su Héroe Ece Amca Y Yo - Escritor Mr Can AKIN

http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=4900&ItemIndex=63

Mr Can AKIN – Mevlana, Rumi 12 ThePhoto Exhibition Was Visited By 1,500,000

http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6277&ItemIndex=6

--
Mr CAN AKIN - Poet,Author, Translator Writer, International Photographer

Mr CAN AKIN - Autor, Escritor Traductor, Poeta,Fotógrafo Internacional

Mr CAN AKIN -  著者、翻訳者ライター、詩人、国際的な写真家

Mr CAN AKIN - 作者，译者的作家，诗人，国际摄影师

Poet Mr Can Akın -Poetry Book - Love - I Love You

http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6002&ItemIndex=49

Stories OfMemory - Uncle Ece & Little Can - Written By: Mr Can AKIN

http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=8866&ItemIndex=18

Español " MiCiudad Balikesir, Su Héroe Ece Amca Y Yo - Escritor Mr Can AKIN

http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=4900&ItemIndex=63

Mr Can AKIN – Mevlana, Rumi 12 ThePhoto Exhibition Was Visited By 1,500,000

http://www.turklider.org/TR/EditModule.aspx?tabid=1038&mid=8373&ItemID=6277&ItemIndex=6

--
Bu mesajı şu gruba üye olduğunuz için aldınız:
Google Grupları "pınarslayt" grubu.
İlginc buldugunuz POWER-POİNT (SLAYT-PPS) yayinlandigi gruptur. Sizinde paylasacaginiz slaytlar varsa gonderin. mutlaka eki slayt olsun
*Herkese açık web sitesi*
http://groups.google.com/group/pnarslayt
*E-posta*
pnarslayt@googlegroups.com
 
 
 
kaliteli slayt grubu
 
 
 
Daha fazla seçenek için, http://groups.google.com/group/pnarslayt?hl=tr
adresinde bu grubu ziyaret edin